Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 237
Софи Кинсела
— Ами ако ви доведа полиция и адвокати? — настръхвам аз. — Ами ако обявя картината за откраднато произведение на изкуството и ви принудя да разкриете името на продавача?
Малкълм Гледхил повдига рунтавите си вежди и отбелязва:
— Е, в рамките на евентуално полицейско разследване ние няма начин да не им предоставим цялата информация, с която разполагаме!
— Чудесно! Значи го имате! Защото аз имам приятели и в полицията, ако не знаете! — добавям заплашително. — Детектив-инспектор Джеймс например! Той ще бъде крайно заинтригуван от тази история! Повтарям ви, че тази картина принадлежеше на Сейди, което означава, че сега е собственост на баща ми и неговия брат! И да знаете, че ние няма просто да си седим със скръстени ръце!
Усещам, че отново набирам скорост. Ще видят те! Ще стигна до дъното на тази история! Картините не се материализират просто ей така, от нищото! Така де!
— Разбирам загрижеността ви, госпожице Лингтън! — изрича Малкълм Гледхил. — Но бъдете уверена, че галерията приема изключително на сериозно въпроса за правата на собственост върху произведенията на изкуството!
Но не смее да ме погледне в очите. Погледът му непрекъснато скача към листа в ръцете му. Към името, което фигурира там. Сигурна съм, че го вижда! Бих могла да се хвърля през бюрото, да го съборя на земята и да…
Глупости.
— Е, благодаря за отделеното време! — изричам с официален тон. — Сигурна съм, че скоро пак ще се видим.
— Разбира се — кимва Малкълм Гледхил и затваря папката. — Но преди да си тръгнете, имате ли нещо против да извикам колегата си Джереми Мъстоу? Сигурен съм, че той ще бъде изключително щастлив да се запознае с вас и да види снимката на вашата пралеля…
Само след няколко минути в кабинета влиза върлинест мъж с протъркани ръкави и изпъкнала адамова ябълка.
Зяпва снимката на Сейди и през две секунди повтаря:
— Забележително!
Накрая вдига очи и казва:
— Сблъскахме се с огромни трудности в откриването на някаква информация за това платно. Документите и снимките от онова време са невероятно оскъдни на брой, а когато най-сетне изследователите се върнаха в селото, оказа се, че съвременниците на твореца са починали и вече никой не си спомня нищичко! И, разбира се, беше прието, че името на модела наистина е Мейбъл. — Тук сбърчва чело. — Доколкото си спомням, в началото на 1990-те беше публикуван научен доклад, в който се изказваше хипотезата, че моделът е някаква прислужница в дома на Малори и че родителите му са се противопоставили на връзката им по класови причини, поради което той бил изпратен във Франция.
Идва ми да се разсмея от сърце. Значи някой просто си е измислил някаква история и я е нарекъл научен доклад?
— Да, момиче на име Мейбъл действително е съществувало — обяснявам търпеливо. — Но не тя е моделът! Стивън е наричал Сейди „Мейбъл“ само за да я ядоса. Били са любовници — допълвам. — И всъщност точно
