Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 234

През последните два часа оттук минаха сигурно стотици хора. Гледаха и въздишаха от удоволствие. Усмихваха се един на друг. Или просто стояха и я наблюдаваха.

— Не е ли прекрасна? — Тъмнокоса жена в шлифер застава до мен, усмихва ми се и присяда до мен на пейката. — Това е най-любимият ми портрет в цялата галерия!

— И на мен — кимвам.

— Често се питам какво ли си мисли — отбелязва жената.

— Според мен тя просто е влюбена — отговарям и за кой ли път поглеждам към блесналите очи на Сейди и руменината по бузите й. — И смятам, че е много, много щастлива!

— Вероятно сте права.

После двете потъваме едновременно в мълчание, изпивайки с очи красотата на портрета.

— Тя действа на хората много добре, нали? — обажда се по едно време жената. — Лично аз често идвам през обедните си почивки, за да я погледам. Тя повдига духа ми. Вкъщи си я имам и на плакат — дъщеря ми ми го подари. Но нищо не може да се сравни с оригинала, не мислите ли?

В гърлото ми се събира буца, но все пак успявам да се усмихна.

— Права сте. Нищо не може да се сравни с оригинала!

Докато говорим, към картината се приближава едно японско семейство. Виждам как майката посочва на дъщеря си огърлицата. И двете въздъхват щастливо, а после заемат абсолютно идентични пози — леко разкрачени крака, скръстени пред гърдите ръце, наклонени глави. И я съзерцават.

Всички тези хора се прекланят пред Сейди! Обожават я! Десетки, стотици, хиляди! А тя няма никаква представа!

Виках я от прозореца, докато не прегракнах. Обаче тя не ме чу. Или просто не иска да ме чуе. Ставам рязко и поглеждам часовника си. И без това трябва вече да тръгвам. Пет часът е. Време за срещата ми с Малкълм Гледхил, отговорник за колекциите на музея.

Връщам се във фоайето, казвам името си на рецепционистката и зачаквам встрани от група френски ученици. След малко чувам зад себе си глас:

— Госпожице Лингтън?

Обръщам се и виждам срещу себе си мъж в пурпурна риза, кестенява брада и туфички косми в ушите. Усмихва ми се и очите му проблясват. Изглежда точно като Дядо Коледа, но преди да остарее. И не може да не ми хареса.

— Здравейте! Да, аз съм Лара Лингтън!

— Приятно ми е, Малкълм Гледхил! Моля, оттук!

Повежда ме през една тайна врата зад рецепцията, след която се разкриват вити стълби. Стигаме до кабинет с изглед към Темза. Навсякъде е пълно с пощенски картички и репродукции на картини — забодени по стените, подпрени на книги или украсяващи огромния му компютър.

— Заповядайте! — подава ми той чаша чай и сяда. — Значи сте тук във връзка с платното „Момиче с огърлица“. — Застава нащрек. — От съобщението, което сте оставили, не успях да си съставя точна представа какъв е проблемът, но очевидно е… належащ, така ли?

Добре де, може би съобщението ми наистина беше малко пресилено. Не исках да разказвам цялата история на някаква си случайна рецепционистка, затова просто казах, че искам среща във връзка с картината „Момиче с огърлица“ и е въпрос на живот и смърт, държавна тайна и националната сигурност.

Е, ама в света на изкуството си е точно така, нали?!