Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 232

— Всъщност почти е невъзможно да се види с просто око. Става само със силна лупа. Ето! — И ми подава лист хартия. На нея е отпечатано многократно увеличеното мънисто от картината. И когато поглеждам към него, за мое огромно изумление установявам, че съзерцавам нечие лице. Мъжко лице.

— Това да не би да е…! — Вдигам очи.

— Да. Малори! — кимва победоносно уредничката. — Това е неговото собствено отражение в огърлицата! Включил е и себе си в платното. Това е най-миниатюрният таен портрет, който познаваме! Открит е само преди десет години. Нещо като тайно послание от вековете!

— Може ли да го видя?

Поемам с треперещи ръце листа хартия и се вторачвам в него. Ето го и него! В картината. В огърлицата. Като част от нея. И никога повече не е рисувал потрети. Вече бил нарисувал онази, която е искал да нарисува.

Значи е обичал Сейди! Наистина я е обичал! Сигурна съм!

Когато повторно вдигам очи към картината, погледът ми се замъглява от сълзи. Да, жената е права. Рисувал я е с много любов. Вижда се във всяка линия на четката.

— Портретът е… удивителен! — Преглъщам сълзите си. — Имате ли… други книги за него? — питам. Нямам търпение да изгоня тази жена от стаята. Изчаквам стъпките й да заглъхнат по коридора, след което вдигам глава и отчаяно се провиквам: — Сейди! Сейди, чуваш ли ме? Намерих картината! Прекрасна е! Ти си прекрасна! Сега си в музей! И знаеш ли какво? Стивън не е нарисувал никоя друга, освен теб! Никога, до края на живота си не е рисувал друга! Ти си единствената! И се е включил в огърлицата ти! Той те е обичал, Сейди! Сигурна съм, че те е обичал! Толкова ми се иска да можеше да видиш това…

Млъквам. Стаята продължава да тъне в тишина и мрак. Където и да се намира, тя очевидно не ме чува. Когато отново чувам приближаването на стъпки, аз бързо се обръщам към вратата и лепвам на лицето си усмивка.

Уредничката на музея ми подава цяла камара книги.

— Това е всичко, което имаме! Вие студентка по история на изкуството ли сте или просто се интересувате от Малори?

— Интересувам се само от една от неговите картини! — отговарям искрено. — И сега се питах… Вие или експертите… имате ли някаква представа кое е това момиче на платното? Как се нарича картината?

— Картината се нарича „Момиче с огърлица“. И, разбира се, много хора се интересуват от самоличността на модела. — Тук жената се впуска в поредната от наизустените си речи. — Правени са редица проучвания, но за нещастие досега никой не е бил в състояние да идентифицира момичето, с изключение на първото му име. — Прави пауза, след което с обич допълва: — Смята се, че се е казвала Мейбъл.

— Мейбъл ли? — настръхвам аз. — Не се е казвала Мейбъл!

— Скъпа! — поглежда ме с укор жената. — Знам, че за съвременното ухо името звучи доста старомодно, но истината е, че името „Мейбъл“ е било доста обичайно за онези години! А и на гърба на платното има надпис — самият Малори е написал: „Моята Мейбъл“.

Да бе!

— Но това е било просто прякор! Това си е било просто тяхна шега! Името й е Сейди, разбрахте ли? Сейди Ланкастър! Ще ви го напиша. И знам, че е тя, защото… — Поколебавам се за момент. — Това е моята пралеля!