Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 202

— О, няма нужда! — махвам с ръка. — За мен беше удоволствие! Пак заповядай!

— Надявам се да си искрена. — Гласът му одрезгавява още повече и аз усещам, че започвам да се изчервявам под проницателния му поглед.

— И така… хммм, искаш ли да чуеш още факти от пътеводителя? — Прелиствам смутено книгата в ръцете си.

— Разбира се.

— Кабинката е… хммм. — Не мога да се концентрирам. Сърцето ми е започнало да бие по-учестено. Всичко изведнъж ми се струва по-ярко. Осъзнавам болезнено всяко отделно движение, което правя. — Колелото пътува… върти се… — Нищо смислено не мога да измисля. Затварям пътеводителя и поглеждам в очите Ед, опитвайки се да отговоря на непроницаемото му изражение, да се престоря, че нищо не ме вълнува.

Само дето в момента ме вълнуват адски много неща. Червенината обагря лицето ми. Косъмчетата на тила ми настръхват. Очите на Ед се взират толкова настойчиво в мен, че имам чувството, че всеки момент ще пронижат мозъка ми. По тялото ми започват да пролазват тръпки.

Тръпките се разпространяват по всеки сантиметър от кожата ми.

Направо не мога да повярвам как е възможно някога да съм го мислела за грозен. Сигурно съм била сляпа — няма какво друго да е.

— Какво става? — пита с дрезгав глас той.

— Аз… не знам — прошепвам. — Става ли… нещо?

Той слага ръка под брадичката ми и плъзва поглед по лицето ми, сякаш разузнава терена. После се приближава още повече, хваща лицето ми с две ръце, повдига го и ме целува. Устните му са топли и сладки, а леко наболата му брада издрасква кожата ми, обаче на него не му пука и… Боже мой! Да, продължавай! Всичките тръпки, които изпитвах досега, се превръщат в пеещи, танцуващи импулси. И когато той ме прегръща силно и ме притиска към себе си, в мозъка ми се настаняват две мисли.

Той е толкова различен от Джош.

Той е толкова добър!

Иначе почти никакви други мисли не минават през главата ми. Или поне не такива, които биха могли да бъдат определени като мисли — по-скоро изгарящи желания.

Когато най-сетне Ед се отдръпва за малко от мен, ръцете му продължават да ме прегръщат.

— Честно да ти кажа… не така планирах нещата днес… — изрича. — В случай, че се питаш, разбира се.

— И аз не съм ги планирала така — изричам тихо. — Изобщо.

Той отново впива устни в моите, а аз затварям очи. Устните ми проучват неговите, вдъхвам аромата му, питам се колко ли още ще продължи въртенето на виенското колело. Сякаш разчел мислите ми, Ед ме пуска.

— Може би трябва да погледнем навън още веднъж — засмива се тихичко. — Преди да сме се приземили.

— Вероятно — съгласявам се неохотно и се усмихвам сконфузено. — В крайна сметка — платили сме си за това, нали?

Хванати ръка за ръка, ние се обръщаме към прозрачните стени на кабинката.

И аз изпищявам ужасена.

Носеща се над кабинката, пронизваща ни с унищожителен поглед, виси Сейди.