Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 197

В момента, в който той изрича всичко това, аз автоматично осъзнавам, че е истина. Аз също съм виждала хората на семинарите „Две малки монети“. Някои от тях пътуват стотици километри, за да присъстват на тях. Някои от тях наистина изглеждат отчаяни. А не че семинарите са безплатни, разбира се.

— Веднъж и аз ходих на негов семинар — не мога да не си призная аз. — Само да видя за какво става въпрос, естествено.

— Така ли? И успя ли веднага да натрупаш богатство?

— Разбира се! Не забеляза ли лимузината, с която дойдох?!

— О, значи била твоята! А аз предположих, че си долетяла с хеликоптера!

Вече и двамата сме ухилени до уши. Не мога да повярвам, че бях кръстила Ед „Господин Американски сърдитко“. Защото той не се мръщи чак толкова често. Всъщност, когато го прави, обикновено е, когато се опитва да измисли нещо смешно. Сега той ми налива още вино, а аз се облягам назад и се наслаждавам на гледката към Тауър, на топлината, която се разлива в тялото ми от изпитото вино и на остатъка от деня, който ми предстои.

— И защо винаги носиш карти с теб? — питам, преценила, че сега е мой ред да започна разговор. — Да не би да си луд фен на пасиансите?

— Не на пасиансите — на покера. Стига да намеря човек, с когото да играя, разбира се. Ти би била страхотен играч на покер! — допълва.

— Напротив! — поклащам глава. — Аз изобщо не ставам за хазарт и… — Не довършвам, защото сега Ед пък поклаща глава.

— Покерът няма нищо общо с хазарта. Покерът е свързан с умението да разгадаваш хората. Затова твоите източни умения за четене на мисли ще бъдат от огромна полза за теб в тази игра.

— Вярно — кимвам и се изчервявам. — Може, обаче силите ми като че ли са ме напуснали.

— Не си играйте с мен, госпожице Лингтън! — повдига предупредително вежди Ед.

— Не си играя! — засмивам се аз. — Наистина са ме напуснали! Аз съм пълен невежа!

— Добре тогава — кимва той и разбърква тестето. — Единственото, което ти трябва да знаеш, е дали картите на другите играчи са добри или лоши. Много е просто. Затова трябва да наблюдаваш внимателно лицата на опонентите си. И да се запиташ: „Става ли нещо тук?“. Такава е играта.

— „Става ли нещо тук“ ли? — повтарям. — И как можеш да разбереш?

Ед си раздава три карти и ги поглежда. След това вдига очи към мен.

— Е, какви са ми картите — добри или лоши?

О, боже! Нямам никаква представа! Лицето му е напълно неразгадаемо! Оглеждам гладкото му чело, ситните бръчици около очите му, леко наболата му брада. Търся някакви насоки. В очите му проблясва нещо, ала би могло да бъде абсолютно всичко.

— Не знам — вдигам безпомощно рамене. — Да кажем, че са… добри?

— Тези източни сили май наистина са те напуснали — усмихва се той. — Картите ми са отвратителни. — И ми показва три слаби карти. — А сега е твой ред.