Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 196

— Беше преди… известно време — свивам рамене. — Той се казваше Джош.

— И какво стана? Не си длъжна да ми отговаряш, разбира се.

— Не, няма проблеми. Ами… аз просто осъзнах, че ние… не сме… — Не довършвам, въздъхвам дълбоко и вдигам очи към него. — Чувствал ли си се някога като пълен, ама пълен глупак?

— Никога — поклаща глава той. — Но понякога ми се е случвало да се чувствам като пълен, много пълен, съвсем пълен глупак!

Не мога да сдържа усмивката си. Разговорът с Ед ме кара да погледна на нещата от съвсем различен ъгъл. Оказва се, че аз не съм единственият човек на света, който се е чувствал като глупак. Джош поне не ми е изневерявал с друга. И не ме е оставил да се оправям сама в съвсем непознат град.

Изведнъж ми хрумва нещо:

— Хей, какво ще кажеш да направим нещо, което го е нямало в списъка ти, а? Да разгледаме някоя забележителност, която не е включена! Има ли такава?

Ед отчупва замислено хляба си и накрая отговаря:

— Корин не искаше да ходим на „Лондонското око“. Имаше страх от височините, а освен това го смяташе за тъпа атракция.

Знаех си, че няма да харесам тази жена! Как е възможно някой да нарече лондонското виенско колело „тъпа атракция“?!

— Окей, значи отиваме на „Лондонското око“! — отсичам. — А после може да отскочим до „Стария Старбъкс“. Това е древен английски обичай, много специфичен!

Зачаквам Ед да се засмее, но той само ме поглежда преценяващо и отбелязва:

— „Старбъкс“ значи. Интересно. И не ходиш в кафене „Лингтън“, така ли?

Ясно. Значи се е сетил.

— Понякога. Зависи от случая — свивам наежено рамене. — Значи… знаеш, че сме роднини.

— Казах ти вече — поразпитах за теб.

Лицето му е напълно безизразно. Не реагира така, както хората обикновено реагират, когато разберат за чичо Бил, а по-точно, да възкликнат: „Аууу! Браво! И какъв е той в истинския живот?“.

В този момент се сещам, че Ед Харисън се движи из високите етажи на бизнеса. И няма начин да не се е сблъсквал с чичо Бил — по един или друг начин.

— Е, какво мислиш тогава за моя чичо? — питам с лукав поглед.

— Компанията „Кафе Лингтън“ безсъмнено е преуспяваща — отговаря той. — Носи огромни печалби. Много са ефективни.

Очевидно избягва въпроса ми.

— А конкретно за чичо Бил? — не се отказвам аз. — Срещал ли си се с него?

— Като стана въпрос, да — кимва и отпива от виното си. — И според мен идеята „Две малки монети“ е пълна глупост и чиста проба манипулация. Извинявай, но така мисля аз.

Никога досега не бях срещала човек, който да изразява толкова силно отрицателно мнение за чичо Бил — или поне не и пред мен. Намирам мнението на Ед за твърде освежаващо.

— Не се извинявай! — побързвам да го успокоя. — Говори каквото мислиш. Кажи ми всичко!

— Смятам също така, че… твоят чичо е един на милион. Сигурен съм, че факторите, допринесли за неговия успех, не се ограничават само с един. Ала не това е посланието, което той се опитва да продава. Той продава посланието: „Много е лесно! Стани милионер като мен!“. — Ед е набрал скорост и вече говори доста разгорещено и почти гневно. — Единствените хора, които ходят на семинарите му, са фантазьори, живеещи в самозаблуда, а единственият човек, който прави пари от това, е твоят чичо. Той прави пари на гърба на множество тъжни, отчаяни хора. Е, само мое мнение, разбира се.