Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 198

Разбърква отново тестето, раздава ми три карти и ме наблюдава как ги обръщам една по една.

Имам тройка пика, четворка купа и асо спатия! Оглеждам ги внимателно, а след това обръщам към Ед моето най-неразгадаемо изражение.

— Отпусни се! — предупреждава ме той. — Не се смей!

И естествено, след като каза това, аз усещам, че всеки момент ще се разсмея.

— Знаеш ли, че имаш най-ужасното лице за покерджия? — отбелязва накрая той.

— Опитваш се да ме манипулираш! — изричам и изкривявам леко устни, за да се отърва от смеха. — Окей, кажи какво имам!

Тъмнокафявите очи на Ед се вторачват в моите. Никой от нас не смее да се обади или да помръдне. Гледаме се втренчено като котараци. След няколко секунди обаче в стомаха ми нещо потрепва. Всичко това ми изглежда твърде… странно. Прекалено интимно. Сякаш той вижда в мен много повече, отколкото би трябвало. Престорвайки се, че се закашлям, аз развалям магията на момента и извръщам глава. Отпивам глътка вино и когато се обръщам, виждам, че Ед също отпива от виното си.

— Имаш една добра карта, вероятно асо — изрича накрая той с равен тон. — И две слаби.

— Не! — хвърлям сащисано картите. — Откъде разбра?

— Очите ти щяха да изскочат от орбитите си, когато зърна асото — обяснява през смях той. — Беше напълно очевидно. Все едно ахна на глас. А след това се огледа наляво-надясно, опасявайки се, че си се издала. След това сложи ръка върху силната карта и ме погледна мръснишки. — Тук вече започва да се смее с глас. — Напомни ми никога да не споделям с теб държавни тайни!

Не мога да повярвам! А аз си мислех, че съм напълно неразгадаема!

— Сега сериозно — изрича делово той, като отново размесва картите. — Твоите умения за разчитане на мисли. Базират се на светкавичен анализ на поведението, нали?

— Хммм… правилно — измънквам аз.

— А тази способност няма как да те е напуснала. Тези неща или се знаят, или не. Е, какъв е случаят с теб, Лара? Ще ми разкажеш ли?

И се привежда напред в очакване на отговора. Леко се стъписвам. Не съм свикнала на този вид фокусирано внимание. Ако беше Джош, много лесно щях да успея да го заблудя. Джош винаги приемаше всичко за чиста монета. Ако беше той, сега щеше да каже: „Добре, скъпа“, и автоматично щяхме да преминем на друга тема и той никога повече нямаше да попита за това.

Защото Джош всъщност никога не се е интересувал от мен.

Осъзнаването се стоварва върху мен като чук. Залива ме с ведро леденостудена вода. Окончателното, смразяващо костите проникновение, което моментално ме изпълва с усещането за истина. През цялото време, което прекарахме заедно, Джош нито веднъж не ме е предизвиквал, нито веднъж не ме е изпитвал и почти не помнеше детайли от моя живот. Тогава си мислех, че е просто спокоен човек, който приема живота такъв, какъвто е. И точно затова го обичах. Възприемах тази черта като негов плюс. Ала сега вече всичко ми стана ясно. Истината е, че той е бил толкова спокоен, защото изобщо не му е пукало. Не се е интересувал от мен. Или поне не достатъчно.