Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 195

— Това е шкаф за перуки! — обръща се Ед към възрастната жена и лицето й светва от любопитство. — Перукерът бил принуден да живее в шкафа заедно с перуките си!

— Така ли? — възкликва ужасено старицата. — Колко възмутително!

— Не съвсем — продължава сериозно Ед. — Защото перукерите от онова време били много дребнички. — И показва с ръце. — Много, ама невероятно дребнички! Всъщност не знам дали знаете, но думата „перука“ произлиза от израза „дребен мъж в шкафа“!

— Така ли?! — слисва се старицата и аз своевременно сръгвам кавалера си в ребрата.

— Приятна обиколка! — пожелава той на двойката и ние се оттегляме от стаята.

— Не знаех, че в теб имало и нещо дяволско! — отбелязвам в мига, в който съм сигурна, че няма да ни чуят.

Ед се замисля за момент, а после се усмихва обезоръжаващо и отговаря:

— Може и така да е. Но само когато съм гладен. Искаш ли да хапнем? Или да отидем направо в Музея на мускетарите?

Правя се на дълбоко замислена, сякаш претеглям двете алтернативи. Добре де, известно е, че никой не се интересува повече от своето национално наследство от мен. Но проблемът с разглеждането на забележителности е в това, че след известно време се превръща в тътрене из забележителности, пъшкане по виещи се каменни стълби и бойници, и страховити истории за отсечени глави, натрупани на камари.

— Всъщност обядът не е никак лоша идея! — отбелязвам небрежно. — Стига да си видял достатъчно, разбира се.

Очите на Ед проблясват. Имам смущаващото чувство, че той знае точно какво мисля. Но с напълно непроницаемо изражение казва:

— Да, нали съм американец, не съм в състояние да се концентрирам за дълго. Така че, хайде да отидем да похапнем нещо!

* * *

Отиваме в ресторант, където сервират неща като „Джордж на лека лучена супа“ и „Глиганско гювече“. Ед настоява този път той да плати, тъй като аз съм била купила билетите, и после си намираме уютна масичка в ъгъла до прозореца.

— Е, какво друго от Лондон би желал да видиш? — питам ентусиазирано. — Кое е следващото от списъка ти?

Ед примигва и аз веднага осъзнавам, че съм сгафила. Не трябваше да го казвам точно така — неговият списък за разглеждане на забележителности очевидно все още е болна тема.

— Извинявай! — промърморвам сконфузено. — Не исках да ти напомням за…

— Не, няма проблеми — кимва той и се заглежда в набоденото на вилицата си, като че ли се чуди дали да го яде или не. — Знаеш ли, ти беше права. Имам предвид за онова, което ми каза онзи път. Нещата в живота понякога се объркват, но човек трябва да продължи напред. Много ми хареса и онази приказка на баща ти за ескалатора. От тогава насам непрекъснато си мисля за това сравнение. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. — И пъхва вилицата в устата си.

— Така ли? — Не мога да не се почувствам поласкана, задето е запомнил казаното. Ще трябва да кажа на татко — много ще се зарадва.

— Ъхъ — промърморва той, докато дъвче. Поглежда ме въпросително и пита: — Та… — преглъща — каза, че ти също си преживяла раздяла. Кога беше това?

В петък. По-малко от четирийсет и осем часа оттогава. Дори и само от мисълта за това ми идва да затворя очи и да простена.