Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 152

— Знам какво си мислиш! — изрича закачливо той докато светкавиците на фотоапаратите продължават да проблясват около нас. — И без това приличам на Гръмотевична птица. Няма проблеми. Не съм от хората, които не могат да понесат истината.

— Не съм си и помисляла подобно нещо! — отвръщам, ала не особено убедително. Придвижваме се към следващата група фотографи. — Между другото, ти откъде знаеш за „Гръмотевичните птици“?

— Как откъде?! Това ми беше любимото анимационно филмче, когато бях хлапе! Бях като обсебен от тях. И си мечтаех да бъда Скот Трейси!

— Аз пък се изживявах като лейди Пенелопа — отбелязвам и вдигам поглед към него. — Е, значи все пак нещо от британската култура е успяло да те заинтригува.

Не съм много сигурна дали един детски анимационен сериал може да се брои за „култура“, но не мога да устоя на изкушението да не го затапя. Ед определено е изненадан и си поема дъх, за да ми отговори, но преди да успее да отвори уста, жената със слушалките се приближава до нас, за да ни ескортира навътре. И моментът отминава.

Влизаме в хотела и аз започвам да въртя глава наляво-надясно, опитвайки се да обхвана с поглед всички присъстващи и най-вече да си набележа някого, който би погледнал благосклонно на предложението ми за „Леонидас спортс“. Давам си сметка, че ще ми се наложи да действам изключително бързо, преди присъстващите да са насядали за тържествената галавечеря.

А междувременно пралеля ми Сейди е като залепнала за Ед — гали го по косата, потрива лице в неговото и прокарва ръка по гърдите му. Когато се заковаваме пред рецепцията тя най-неочаквано се гмурва в джоба на сакото му. Толкова се стряскам, че буквално подскачам.

— Сейди! — промърморвам вбесено зад гърба на кавалера си. — Какво правиш, за бога?!

— Оглеждам нещата му — отговаря тя, като подава глава от джоба му. — Обаче няма нищо интересно — само някакви сгънати листи и колода карти. Питам се какво ли се крие в джобовете на панталоните му… Хммм… — И очите й се насочват към чатала му с нездрав проблясък.

— Сейди! — просъсквам ужасена. — Неее!

— Господин Харисън! — Жена с шикозна тъмносиня вечерна рокля се приближава до Ед и го хваща мазно под ръка. — Аз съм Соня Тейлър, началник-отдел „Връзки с обществеността“ в „Дюхърст пъблишинг“. Ние с колегите ми нямаме търпение да чуем вашата реч!

— За мен е истинско удоволствие да бъда тук, сред вас! — кима изискано Ед. — Мога ли да ви представя Лара Лингтън, моята… — Поглежда ме неуверено, очевидно в търсене на подходящата дума. — … дама за вечерта — довършва.

— Здравейте, Лара! — обръща се с топла усмивка към мен Соня. — В коя сфера на бизнеса работите?

Божичко! Мале-ле! Шефката на „Връзки с обществеността“ в „Дюхърст пъблишинг“!

— Приятно ми е, Соня! — ръкувам се с нея аз по най-професионалния възможен маниер. — Аз съм в сферата на набирането на управленски персонал. Нека ви дам визитката си… Не! — Последното излита съвсем неволно от устните ми.

Сейди току-що се е привела и е пъхнала глава в джоба на панталона на Ед.

— Добре ли сте? — поглежда ме загрижено Соня.