Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 151

— Хайде да влизаме! — Краката й вече потрепват в очакване. — Нямам търпение да изляза на дансинга!

Ама че жена! Тя наистина е маниачка на тема танци! И ако си въобразява, че пак ще танцувам с Ед насред залата, ще има да взема!

— Сейди, чуй ме, ако обичаш! — обръщам се към нея с твърд тон аз. — Това е делова вечеря. Няма да има никакви танци! Тук съм, за да работя!

— Е, все ще има някой и друг танц! — отсича безапелационно тя. — Не може да няма!

Щом така я устройва да си мисли, нека си мисли.

Излизам от таксито и автоматично се озовавам сред хора, до един облечени във вечерни тоалети. Те си стискат самоуверено ръце, смеят се и позират за камерите. Разпознавам няколко от тях от фотосесиите на „Бизнес пийпъл“. И само за миг по тялото ми пролазва страх. Обаче после поглеждам към Сейди и вирвам гордо брадичка — точно както е направила и тя. Какво от това, че тези са важни клечки? Аз да не би да съм по-лоша от тях? Така де! Та аз съм партньор в собствената си компания! Нищо, че тя се състои само от двама души и една стара кафемашина.

— Здравей, Лара! — дочувам зад себе си гласа на Ед и се обръщам.

Ето го и него, точно толкова изряден и красив, колкото може да се очаква. Вечерното му сако му стои като излято, тъмната му коса е перфектно пригладена назад.

Джош никога не облича класически костюм. Ако изобщо слага сако, то обикновено е нещо спортно над дънки. Но пък Джош си е точно такъв — готин.

— Здравей! — стисвам ръката му, преди да му е хрумнало да ме целуне. Не че очаквам подобно нещо.

А той ме оглежда от горе до долу с неразгадаемо изражение, след което отбелязва:

— Изглеждаш много… ретро. Като момиче от двайсетте.

Браво, Айнщайн! Ако не ми беше казал, изобщо нямаше да забележа.

— Вярно е — свивам рамене аз. — Обичам модата на двайсетте.

— Не се и съмнявам — отбелязва с каменно изражение той.

— А ти изглеждаш божествено! — възкликва закачливо Сейди и се хвърля върху него. Обвива с ръце врата му, притиска се към гърдите му и поставя глава върху раменете му.

Ама че гадост! Цяла вечер ли смята да се държи по този крайно невъзпитан начин?

Приближаваме малка група фотографи и по сигнал на някаква жена със слушалки на главата Ед спира и леко извива към мен очи.

— Извинявай, но мисля, че няма да ни се размине.

— Мамка му! — промърморвам ужасено и точно в този момент светкавиците на фотоапаратите ме заслепяват. — Какво трябва да правя?

— Просто застани в лек профил — промърморва окуражително той. — Вдигни брадичка и се усмихвай. И не се тревожи — съвсем естествено е първият път да си уплашена. Аз съм ходил на специално обучение за работа с медиите. Първия път бях толкова скован, че изглеждах като някой от героите от „Гръмотевичните птици“.

Тук не мога да не се усмихна. Защото той наистина прилича на героите от „Гръмотевичните птици“ — с тези негови квадратни челюсти и смръщени вежди.