Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 154

— Здравейте! — отвръща любезен мъж с рижа коса.

Представя членовете на групата и аз подавам на всеки от тях визитката си. От баджовете им разбирам, че всички работят в областта на софтуерния бизнес.

— Някой от вас случайно да е в сферата на маркетинга? — питам небрежно.

Всички очи се обръщат към един русокос мъж.

— Виновен — усмихва се той.

— А не бихте ли желали да си смените работата? — изтърсвам най-неочаквано и за себе си. — Става въпрос за компания за спортни стоки, страхотни бонуси, фантастични възможности!

Настъпва тишина. Не смея да си поема дъх от напрежение. А после компанията избухва в дружен смях.

— Харесва ми стилът ви! — отбелязва червенокосият, обръща се към съседа си и изрича невинно: — Дали бихте проявили интерес към един азиатски клон за производство на софтуер, изоставащ от най-новото само с десет години?

— Какъв грижовен собственик! — влиза в роля съседа му и всички отново избухват в смях.

Те си мислят, че се шегувам. Очевидно е, че точно това си мислят.

Побързвам да се присъединя към веселбата им, обаче вътрешно се чувствам като тотален идиот. Никога няма да успея да открия подходящ кандидат за това място! За каква се мисля и аз?! След задължителното учтиво време се извинявам и се оттеглям. За да видя как към мен се приближава Ед Харисън.

— Как върви? Извинявай, че те изоставих.

— Няма проблеми. Аз просто… нали се сещаш… Създавам контакти.

— Ние сме на първа маса — отбелязва той и ме повежда към подиума.

Въпреки унинието си не мога да не се поизпъча от гордост. Първа маса на галавечерята на „Бизнес пийпъл“! Бива си ме!

— Лара, имам един въпрос — казва той, докато вървим към масата. — Моля те, не ме разбирай погрешно!

— Няма проблеми, питай — кимвам.

— Просто исках да си изясним нещо. Ти не искаш да ми бъдеш гадже. Правилно ли съм разбрал?

— Напълно — кимвам отново. — А ти не искаш да бъдеш мое гадже.

— Определено — тръсва категорично глава той. Вече сме пристигнали до нашата маса. Ед скръства ръце пред гърди и ме оглежда озадачено. — Тогава какво правим тук заедно?

— Ами… добър въпрос.

Не знам какво да му отговоря. Истината е, че логична причина за това действително не съществува.

— Приятели? — изричам колебливо.

— Приятели — повтаря несигурно той. — Всъщност наистина бихме могли да бъдем приятели.

Дръпва кавалерски стола ми и аз сядам. До приборите на всеки е поставена програма, на която в огромен курсив се мъдрят думите: ГОСТ ЛЕКТОР — ЕД ХАРИСЪН.

— Нервен ли си? — питам го.

Очите на Ед проблясват, после той се усмихва лекичко и отговаря:

— Дори и да бях, не бих си го признал.

Започвам да прелиствам програмата и сърцето ми претупва, когато откривам и собственото си име в списъка на гостите: Лара Лингтън, Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“.

— Не ми приличаш на типичен ловец на глави — отбелязва Ед, проследил погледа ми.

— Така ли? — Не съм много сигурна как да реагирам на тези думи. Какъв смисъл влага той в тях — добър или лош?