Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 137
Софи Кинсела
Виждам го как се сковава и тръска глава, опитвайки се да се отърве от шума в ушите си. Бръсва ухото си няколко пъти, започва да диша тежко и потрива лице. Накрая се обръща и ме оглежда внимателно. Изглежда така зашеметен, че ако не бях толкова притеснена, щях да се засмея.
—
Когато донася напитките на масата ни и сяда срещу мен, изглежда като хипнотизиран. Дарявам пралеля си с благодарна усмивка и започвам да отпивам от виното си. Чакам Джош да ми се обясни в любов. Обаче той продължава да си стои вцепенено, вперил невиждащо поглед в далечината.
— Да не би да ти тежи нещо, Джош? — подтиквам го накрая нежно аз. — Защото, ако наистина нещо ти тежи, знаеш, че можеш да ми кажеш. Аз съм ти стара приятелка. Можеш да ми се довериш!
— Лара… — И спира.
Поглеждам отчаяно Сейди за още малко помощ. Той почти стигна до финала, почти е тук…
—
Челото на Джош се сбърчва. Едва си поема дъх. Имам чувството, че ще…
— Лара?
— Да, Джош? — смънквам смутено аз.
Хайде де, давай!
Джош преглъща тежко и изрича:
— Мисля, че допуснах голяма грешка. И мисля, че все още те обичам!
И въпреки че бях пределно наясно какво ще каже, в гърдите ми се надига една могъща романтична вълна, а в очите ми избликват сълзи.
— Аз също все още те обичам, Джош! — изричам с треперещ глас. — Винаги съм те обичала!
Не съм много сигурна дали той целува мен или аз целувам него, но внезапно телата ни се преплитат и ние започваме жадно да се изпиваме един друг — (Добре де, мисля, че аз го целунах първа). А после, когато накрая се отдръпваме, Джош изглежда още по-замаян и отпреди.
— Така — изрича след известно време.
— Така. — Преплитам нежно пръсти в неговите. — Това се казва обрат, нали?
— Лара, трябва да ходя на скуош… — Поглежда часовника си, макар и с огромно неудобство. — Трябва да…
— Не се притеснявай! — кимвам с върховно благородство. — Върви! Можем да говорим и после.
— Окей — кимва той. — Ще ти изпратя новия си номер.
— Страхотно! — усмихвам се аз.
Засега няма да повдигам въпроса защо му е трябвало чак да си сменя номера заради няколкото невинни текстови съобщения, които му пратих. Можем да поговорим за това и друг път. Няма защо да бързаме.
Когато той отваря телефона си, аз надниквам през рамото му и едва не подскачам от удивление. Той все още държи на екрана си нашата снимка! Той и аз. В планината, по ски екипи, по залез. Там сме по-скоро силуети, но съвсем ясно си спомням този момент. Цял ден карахме ски, а залезът беше забележителен. Помолихме един германец да ни направи снимка, а той похаби половин час да изнася лекции на Джош как да настройвал телефона си. И Джош е запазил снимката! През всичкото това време!
— Хубава снимка — изричам спокойно, като кимам към екрана на телефона му.
— Да, нали? — Очите на Джош омекват, когато я поглежда. — Винаги, когато я погледна, ме кара да се чувствам по-добър човек.
— Мен също — промърморвам тихичко.