Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 138

Знаех си. Знаех си! Той наистина все още ме обича! Просто се е нуждаел от подтик! Нуждаел се е от по-голяма увереност. Нуждаел се е от някакъв вътрешен глас, който да му каже, че всичко ще бъде наред.

С кратък сигнал телефонът ми приема съобщението и ето че номерът на Джош излиза на моя екран. Не успявам да сдържа въздишката си на облекчение. Той се върна при мен! Отново е мой!

Излизаме от кръчмата, хванати за ръце, и спираме на ъгъла.

— Аз ще си хвана такси — казва Джош. — Искаш ли да…

Тъкмо се каня да кажа: „Страхотно! Ще се возим заедно!“. Но после новата Лара ме спира: Не бъди прекалено настойчива! Дай му пространство за дишане!

Поклащам глава и изричам:

— Не, благодаря. Аз и без това съм в другата посока. Обичам те! — И целувам пръстите му един по един.

— И аз те обичам! — кимва той.

Таксито спира и Джош се привежда към мен, за да ме целуне. Едва тогава влиза.

— Чао! — помахвам му, когато колата се отдалечава.

А когато се обръщам, ми идва да запея от щастие. Ние отново сме заедно! Аз отново съм с Джош!

Четиринайсета глава

Никога не ме е бивало да държа в тайна добрата новина. Така де, защо да не ощастливя и живота на някой друг?! Та, водена от тези благородни съображения, още до следващата сутрин аз вече съм изпратила текстови съобщения на всичките си приятели, за да им съобщя, че с Джош отново сме заедно. Както и на някои от неговите приятели, но само защото по една случайност съм запазила номерата им в телефона си. Както и на момчето от „Разнос на пици по домовете“. (Последното беше погрешка, но въпреки това то ми отговори, че се радва за мен.)

— Господи боже мой, Лара! — Гласът на Кейт нахлува през вратата на офиса, следван от нея. — С Джош сте се събрали отново, така ли?

— О, значи си получила есемеса ми? — подхвърлям небрежно. — Да. Страхотно, нали?

— Удивително е! Даже по-скоро… невероятно!

Не е необходимо да бъде чак толкова изненадана, но пък от друга страна, никак не е зле някой да се радва за мен. За разлика от Сейди, която още от снощи не е престанала да се цупи. Нито веднъж не благоволи да каже, че се радва за мен, а всеки път, когато получа отговор на съобщенията си от някого от моите приятели, тя само изсумтява презрително. Дори и сега продължава да ме наблюдава неодобрително, кацнала на шкафа за архив. Обаче на мен изобщо не ми пука, защото ми предстои да проведа най-важния телефонен разговор за деня и просто нямам търпение да го направя. Набирам номера, облягам се назад в стола и чакам татко да вдигне. (Мама избягва да го прави — страхува се да не са похитители. По-добре не питайте!)

— Майкъл Лингтън.

— Здрасти, тате! Лара е! — започвам с нехайния тон, на който се упражнявам още от сутринта. — Просто реших, че няма да е зле да те уведомя, че двамата с Джош отново се събрахме!

— Какво? — изрича татко след кратка пауза.

— Ами, вчера съвсем случайно се сблъскахме на улицата — продължавам жизнерадостно. — И той ми каза, че все още ме обичал и че е допуснал голяма грешка, като е скъсал с мен.

В другия край на телефона отново настъпва тишина. Татко вероятно е прекалено втрещен, за да отговори каквото и да било.