Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 135

— Същото е! Щом веднъж двигателят тръгне, всичко ще е наред! Сигурна съм… — Затаявам дъх. О, боже! Ето го!

Той върви бавно и замислено със слушалки в ушите, бутилка минерална вода в ръка и съвсем нова и адски готина чанта за лаптопа. Краката ми внезапно отказват да ме слушат, обаче нямам време за губене! Излизам бавно от скривалището си, после правя още една крачка напред и още една, и ето че се озовавам точно на пътя му.

— О! — Старая се да звуча максимално изненадана. — Ммм-мм… Здравей, Джош!

— Лара! — Той изтръгва слушалките от ушите си и застава нащрек.

— Бях напълно забравила, че работиш тук! — изчуруликвам и си лепвам свежарска усмивка. — Какво съвпадение!

— Д-д-да — измънква той.

Ама че човек! Защо трябва да бъде толкова подозрителен?!

— Знаеш ли, точно оня ден се бях сетила случайно за теб — побързвам да го успокоя. — За онзи път, когато се озовахме пред погрешната „Света Богородица“. Помниш ли? Когато джипиесът обърка всичко? Голям смях падна, нали?

Започвам да бъбря неудържимо. Внимавай, момиче, по-спокойно!

— Странна работа — изрича след кратка пауза Джош. — И аз си мислех за това онзи ден. — Погледът му пада върху книгата в ръцете ми и той се ококорва от изумление. — Това не е ли… „Лос Аламос“?

— О, да! — кимвам нехайно. — Онзи ден разглеждах у нас една фантастична книга, наречена „Демократична камера“, и снимките в нея толкова ми харесаха, че не се сдържах и си купих и тази. — Потупвам книгата с нежност, а после вдигам очи и уж едва сега ми е хрумнало, се провиквам: — Хей, май и ти много харесваше Уилям Егълстън, нали? — Сбърчвам невинно чело. — Или май беше някой друг, а?

— Обожавам Уилям Егълстън! — натъртва бавно Джош. — Нали точно аз ти подарих „Демократична камера“?!

— Така ли? Да бе, вярно! — шляпвам се по челото. — Как можах да забравя такова нещо!

Забелязвам пълното му озадачение — лицето му е като отворена книга за мен. Той е в отстъпление. Значи е крайно време да продължа нападението.

— Джош, исках да ти кажа… — Поглеждам го със сконфузена усмивка. — Много съжалявам заради всичките онези есемеси, които ти пращах! Направо не знам какво ми стана тогава!

— Ами… — Джош се прокашля неловко.

— Ще ми позволиш ли да те черпя набързо едно питие? За да ти се реванширам? Без лоши чувства, нали?

Настъпва тишина. Почти виждам как текат мислите му. Съвсем разумно предложение. Безплатно питие. И тя изглежда съвсем нормална.

— Окей — кимва той и прибира айпода си. — Защо пък не?

Аз хвърлям един победоносен поглед на Сейди, която поклаща глава и прави недвусмислен знак, че ще ми клъцне главата, ако можеше. Е, обаче на мен изобщо не ми пука какво мисли тя!

Набутвам Джош в най-близката кръчма, поръчвам бяло вино за мен и бира за него и намирам една масичка в ъгъла. После вдигаме чаши и отпиваме, а аз отварям пакетче солени бисквитки.

— Заповядай! — поднасям с усмивка пакета на Джош.

— Благодаря. — Той прочиства гърло, очевидно изпитвайки крайно неудобство. — Как вървят нещата при теб?

— Джош! — Облакътявам се на масата, поглеждам го сериозно и отбелязвам: — Знаеш ли какво? Хайде да не анализираме всичко, става ли? Писнало ми е от хора, които непрекъснато анализират ли, анализират! Писнало ми е да разнищвам разговори! Просто живей! Наслаждавай се на живота! И много не му мисли!