Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 134

Насочвам се към ъгъла с главната улица и спирам.

— Какво чакаме сега?

— Никого! — изричам с престорено нехайство, без да си дам сметка, че се издавам. — Не чакаме никого! Просто… се мотаем. Гледаме как светът минава край нас. — Облягам се небрежно на близката пощенска кутия, за да й докажа тезата си, но после бързо се отдръпвам, защото се приближава жена, която иска да пусне писмо.

Сейди се появява пред мен и оглежда внимателно лицето ми, след това забелязва книгата в ръката ми и ахва.

— Знам какво правиш! Ти го следиш! Чакаш Джош! Нали?

— Просто поемам юздите на своя живот — отговарям, без да смея да я погледна. — Ще му покажа, че съм се променила. Когато ме види, ще осъзнае грешката си. Само почакай и ще видиш!

— Това никак не ми харесва! Ама никак не ми харесва!

— Би ли млъкнала, ако обичаш?!

Проверявам отражението си в близката витрина, слагам си още малко гланц, а после го попивам с кърпичка. Изобщо не възнамерявам да я слушам! Аз съм напълно готова за действие! Чувствам се с подновени сили. Всички тези пъти, когато се опитвах да вляза в главата на Джош, всички тези пъти, когато се опитвах да разбера какво всъщност иска от нашата връзка, а той непрекъснато ме отблъскваше… Но сега най-сетне знам какво точно иска! И знам как да накарам нещата между нас да заработят!

От онзи обяд насам аз съм тотално нов човек. Поддържам банята си в изряден ред и чистота. Престанах да пея под душа. Взех решение никога и за нищо на света да не споменавам за нечия друга връзка. Даже разгледах онази книга с фотографии на Уилям Егълстън, но мисля, че точно тя би дошла малко в повече точно днес. Поради което държа книга със заглавие „Лос Аламос“, която всъщност представя друга негова колекция. Джош ще ме види в съвсем различна светлина! Направо няма да повярва! Сега единственото, което остава, е по нарочна случайност да се сблъскам с него, когато той излиза от работа. Офисът му е на около двеста метра оттук.

Без да отлепям очи от входа, аз се насочвам към малка ниша до входа на един магазин, откъдето разполагам с перфектен изглед към всички, които отиват към станцията на метрото. Покрай мен минават двама колеги на Джош и аз усещам как стомахът ми се свива на топка. Всеки момент ще бъде тук!

— Слушай какво! — обръщам се настойчиво към Сейди. — Възможно е да се наложи да ми помогнеш мъничко!

— Какво искаш да кажеш с това „да ти помогна“? — вирва надменно брадичка тя.

— Да подтикнеш мъничко Джош. Да му кажеш, че ме харесва. За по-сигурно.

— И защо ще трябва да се нуждае от подтикване? — срязва ме тя. — Нали сама каза, че когато те види, той веднага щял да осъзнае грешката си?!

— Така е! — махвам нетърпеливо с ръка. — Но е възможно да не го осъзнае веднага! Може да се нуждае от… леко бутване. От начална скорост. — После, в прилив на вдъхновение, добавям: — Като старите коли! По твоето време! Спомняш ли си? Започваш да въртиш манивелата и въртиш ли, въртиш, докато внезапно двигателят се прокашля и тръгва. Сигурно си го правила милион пъти!

— С коли, а не с мъже! — изтъква тя.