Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 122

— Президентът се е обадил на чичо Бил?! — не мога да се сдържа да не ахна аз.

— Е, по-точно неговите хора — свива рамене тя, раздрънква гривната си и добавя: — Всички отдавна смятаме, че на Бил му е крайно време да влезе лично в политиката. Има толкова много неща, които може да предложи на този свят! Истинска привилегия е да се работи за него!

Няма съмнение, че това момиче е с безвъзвратно промит мозък.

Поглеждам към Сейди и я забелязвам как се прозява отегчено.

— Мисля, че ще избухна! — съобщава ми тя и преди да съм успяла да кажа каквото и да било, се изпарява.

— Окей — кима Сара, заслушана в слушалката си. — Тръгваме! Бил е готов да те приеме, Лара!

Изправя се и ми прави знак да я последвам. Тръгваме по един коридор, по чиито стени се редят картини, подозрително напомнящи за истински Пикасо, а след това се озоваваме в друга, по-малка приемна. Придърпвам си надолу полата и си поемам дълбоко дъх. Давам си сметка, че нервността ми е напълно абсурдна. Така де, нали отивам при чичо си! Имам пълното право да го видя. И нямам никаква причина да се чувствам по какъвто и да било начин, освен спокойна…

Да, ама не! Краката ми треперят и имам чувството, че всеки момент ще припадна.

Сигурно ще да е от вратите — твърде големи са. Не са като нормалните врати. Издигат се чак до тавана — огромни блокове бледо полирано дърво, които от време на време се отварят и затварят и от тях излизат и влизат някакви хора.

— Това ли е офисът на чичо Бил? — кимам по посока на вратите.

— Това е външният офис — отговаря с усмивка Сара, — а ти ще се срещнеш с него във вътрешния офис. — Отново слуша нещо в слушалката си, застава нащрек и промърморва: — Водя я вътре!

И отваря една от огромните врати. Води ме в просто административно помещение със стъклени стени, две бюра и двама готини типове на тях, единият от които е облечен с тениска от серията „Две малки монети“. И двамата вдигат очи и се усмихват учтиво, но нито един не спира да пише. Стигаме до друга гигантска врата и спираме. Сара поглежда часовника си. А после, сякаш цепеща секундата, чука и отваря.

Озовавам се в обширен, светъл кабинет със сводест таван, стъклена скулптура на един подиум и канапета в нишата в дъното. Шестима мъже в костюми тъкмо се изправят от столовете си, като че ли приключващи някаква делова среща. А там, зад масивното бюро, седи чичо Бил. Изглежда невероятно млад в сивото си поло и дънките си. Днес е още по-загорял, отколкото на погребението, косата му както винаги е гарвановочерна, а в едната си ръка държи чаша кафе с марката „Лингтън“.

— Много благодаря за отделеното време, Бил! — изрича благоговейно един от мъжете. — Оценяваме го!

Чичо Бил дори не си прави труда да отговори — само вдига благосклонно ръка, сякаш е папата. И докато мъжете се изнизват в индианска нишка, като че ли от нищото в кабинета се материализират три момичета в черни униформи и само за трийсетина секунди разчистват цялата маса. През това време Сара ме отвежда до един стол.

Изведнъж и тя е станала нервна като мен.

— Племенницата ви Лара — промърморва по посока на чичо Бил. — Иска разговор на четири очи. Деймиън взе решение да й даде пет минути, но за съжаление не разполагаме с никакви предварителни бележки. — Снишава още повече глас и добавя: — Тед е в бойна готовност. Имаме и допълнителна охрана…