Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 119

— Уилям и Майкъл… — обажда се замислено Сейди от седалката срещу мен. — Оставих всичко на тези момчета в завещанието си.

— Така е — кимвам. — Мисля, че чух за това.

— Е, надявам се да са ми благодарни. Би трябвало да е доста.

— Ужасно много! — излъгвам, припомняйки си един случайно доловен разговор между мама и татко. Очевидно всичко е било погълнато от таксите за старческия дом, ала Сейди надали би искала да чуе точно това. — И са на седмото небе!

— Има защо! — кимва тя и се обляга доволно назад.

Миг по-късно колата напуска главния път и се приближава към огромни порти от ковано желязо. Докато лимузината спира на пропуска, към нас се приближава дежурният охранител.

Сейди надниква зад мен към къщата и възкликва:

— Господи боже мой! — Поглежда ме изумено, като че ли някой си прави шега с нея. — Тази къща е доста голяма, не мислиш ли? Как, по дяволите, е станал толкова богат?

— Казах ти — промърморвам тихо, докато подавам личната си карта на шофьора.

После той я предава на охраната и двамата започват да оглеждат документите ми и мен, сякаш съм опасен терорист.

— Каза ми, че имал кафенета — сбърчва нос Сейди.

— Да. Обаче хиляди. По целия свят. Много е прочут!

Кратка пауза, след което Сейди отбелязва:

— Много щеше да ми хареса и аз да съм прочута.

В гласа й се долавя такава нега, че почти отварям уста, за да изрека: „Може пък някой ден да станеш“, когато се сещам как стоят нещата и побързвам да я затворя. Изпълвам се с тъга. Защото за нея няма нито ден повече, нали така?!

Към този момент колата вече пърполи по алеята на имението и аз не мога да се сдържа да не залепя нос за прозореца в истинско детинско удивление. Идвала съм в дома на чичо Бил само няколко пъти през целия си живот и очевидно всеки път забравям колко впечатляващо и заплашително място е той. Къщата е с огромни колони, петнайсет спални и приземен етаж, в който има два басейна. Цели два, моля ви се!

Казвам си, че за нищо на света не трябва да се стягам и притеснявам. Все пак това е само къща. А той просто е човек като всеки друг.

Само дето всичко тук е във величествени мащаби! Наоколо се редят морави и фонтани, група градинари подкастрят живия плет, а когато лимузината приближава входа, висок тип в черен костюм и очила с дискретен микрофон, прикрепен към тях, слиза по безупречно белите стъпала, за да ме посрещне.

— Лара! — Стиска ръката ми, сякаш сме стари приятели. — Приятно ми е, аз съм Деймиън. Работя за Бил. Той няма търпение да те види. Ще те отведа директно в работното крило. — И докато тръгваме по хрущящия под краката ни чакъл, той добавя уж небрежно: — И за какво точно си искала да говориш с Бил? Като че ли на никого не му е станало много ясно.

— Това е… хммм… личен въпрос. Съжалявам.

— Няма проблеми! — пуска ослепителна усмивка той. — Страхотно. Сара, идваме! — изрича в микрофона си.

Страничното крило е точно толкова впечатляващо, колкото и главната къща, само дето е в различен стил — стъкло, модерно изкуство и водна каскада от неръждаема стомана. И сякаш точно по часовник оттам излиза да ни посрещне момиче, също безупречно облечено в черен костюм.