Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 117

— Някакъв резултат?

— Никакъв — въздъхва тя. — Съжалявам. А при теб?

— Нищо.

Отпускам се назад в стола си и разтърквам бузи. Адреналинът ми се изпари преди около час, и всяко следващо име, с което приближавах края на списъка, засилваше още повече разочарованието ми. Отметнахме всеки номер от този списък. И вече нищо не ни остана. Какво ще правя сега?

— Да отида ли за сандвичи? — обажда се колебливо Кейт.

— Добра идея — усмихвам се уморено. — С пиле и авокадо, ако обичаш. И много благодаря!

— Няма проблеми — кимва тя и прехапва смутено устни. — Надявам се да я намериш.

Когато излиза, аз отпускам глава върху бюрото си и разтривам изтръпналия си врат. Очевидно ще трябва пак да се върна в старческия дом и да задам още няколко въпроса. Не може да няма и други варианти. Не може да няма някакъв отговор! Просто не се връзва. Огърлицата е била там, на врата на Сейди, а сега я няма…

Внезапно ме осенява една идея. Посетителят, който е имала, онзи загадъчен Чарлз Рийс! Така и не проверих как стоят нещата при него. Налага се да отметна всички възможности! Откривам мобилния си някъде под бумагите на бюрото си, намирам номера на старческия дом и с въздишка го набирам.

— Старчески дом „Феърсайд“ — отговаря приятен женски глас.

— Здравейте! Обажда се Лара Лингтън, праплеменницата на Сейди Ланкастър.

— Здравейте! С какво можем да ви бъдем полезни?

— Просто се питах… може ли някой да ми каже нещо повече за един посетител, който тя е имала малко преди да почине? Някакъв си Чарлз Рийс?

— Момент, моля!

Докато чакам, изваждам отново рисунката на огърлицата и я оглеждам в търсене на някакви насоки. Гледала съм тази рисунка толкова много пъти, че бих могла да я нарисувам наизуст. И колкото повече я опознавам, толкова по-красива ми изглежда. Направо няма да го понеса, ако Сейди не успее да си я върне!

„Защо не взема да поръчам да й направят един дубликат?“ — усещам се, че мисля. Пълно копие. После да я посъстаря, да кажа на Сейди, че е оригиналната и тя може би ще се хване…

— Ало? — вади ме нечий жизнерадостен глас от мислите ми.

— Лара? Обажда се Шарън, една от сестрите. Аз бях със Сейди, когато Чарлз Рийс дойде да я види. Всъщност именно аз го записах. Какво искате да знаете за него?

Просто искам да знам дали той е взел онази огърлица!

— Ами… Какво точно стана по време на това посещение?

— Той постоя малко при нея, а после си тръгна. Това е.

— В нейната стая?

— О, да! — възкликна медицинската сестра. — През последните няколко седмици Сейди изобщо не напускаше стаята си!

— Ясно. А… възможно ли е той да е взел от нея една огърлица?

— Всъщност възможно е — отговаря тя, макар и неуверено.

Възможно е, значи. И това е нещо.

— Бихте ли могли да ми кажете как изглеждаше той? На колко години беше примерно?

— Някъде в петдесетте, бих казала. Приятен господин.

Тази история става все по-интересна! Кой, за бога, би могъл да е този мъж? Жиголото на Сейди ли?

— Ако пак се обади или намине, бихте ли ме уведомили? — питам, докато надрасквам в бележника си името и годините на този Чарлз Рийс. — И бихте ли могли да ми намерите неговия адрес?