Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 115

— Ами съобщението, което сте оставили по телефона? — пита тя и вади от джоба си листче хартия. — „Сестрите не са го направили!“.

— О, това значи. Да. — Кимвам няколко пъти, опитвайки се да печеля време. — Просто осъзнах, че съм сбъркала нещо в показанията си. Само един мъничък детайл. Просто исках да изясня нещата.

— А какъв е този „мъж с брадичка“? Мъж, който изобщо не се появява в първоначалните ви показания?

Сарказмът в гласа й е непогрешим.

— Да, същият. — Окашлям се. — Ами, внезапно се сетих за него. Спомних си, че по същото време съм виждала в кръчмата и него и че ми се стори твърде подозрителен… — Не довършвам, изчервена като домат.

Полицай Дейвис ме поглежда като учителка, която току-що те е хванала да преписваш по време на теста по география.

— Лара, не съм убедена, че си давате сметка за това — изрича с невероятно спокоен глас тя, — но да губиш времето на полицията е престъпление, което по принцип се наказва със затвор. И ако отправяте злонамерени обвинения…

— Аз не съм злонамерена! — изпищявам ужасено. — Аз просто…

— Да?

Очите й не се отлепват от мен. Очевидно изобщо не възнамерява да ме остави на мира, докато не постигне своето. И изведнъж се изпълвам със страх.

— Вижте какво, съжалявам! — изричам напълно паникьосана. — Не съм искала да ви губя времето! Просто изведнъж се изпълних с ужасно силно предчувствие, че пралеля ми е била убита. Но сега, като се замисля, може и да съм сгрешила. Може би тя наистина е починала просто от старост. Моля ви, не ме арестувайте! — добавям бързо.

— Е, този път няма да отправяме към вас обвинение — казва полицай Дейвис, като повдига вежди. — Но смятайте това за предупреждение!

— Добре — преглъщам виновно. — Благодаря ви!

— Значи случаят е приключен. Бих искала да ви помоля да подпишете този формуляр, който потвърждава, че сме провели този разговор…

И ми поднася лист хартия с печатен текст, който в основни линии гласи: „Аз, долуподписаната, проведох разговор с полицията и обещавам, че никога повече няма да безпокоя полицията с безпочвени обвинения“. Откъде взеха толкова много думи?

— Окей — кимвам смирено и се подписвам. — А сега какво ще стане със… със… — Не съм в състояние да го произнеса. — Какво ще стане с моята пралеля?

— Тялото ще бъде предадено на най-близкия роднина в най-скоро време — отговаря делово детектив-полицай Дейвис. — Предполага се, че тогава ще организират ново погребение.

— И кога по-точно ще бъде това?

— Бумащината вероятно ще отнеме известно време — отбелязва тя, докато дръпва ципа на чантата си. — Може би две седмици, а може би и повече.

Две седмици ли?! Ококорвам се ужасено. Ами ако дотогава не успея да намеря огърлицата? Две седмици са абсолютно нищо! Трябва ми повече време! На Сейди й трябва доста повече време!

— Не може ли… да бъде отложено още малко? — питам, като полагам усилия да звуча нехайно.

— Лара! — Детектив-полицай Дейвис ме поглежда продължително, а после въздъхва. — Сигурна съм, че си обичала много своята пралеля. И аз миналата година изгубих баба си, та знам какво е. Но да отлагаш погребението и да губиш времето на всички, не е начин да си я върнеш! — Замълчава, а после, вече доста по-мило, добавя: — Нея я няма вече! И просто трябва да го приемеш!