Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 102

— Защо не седнеш? — изрича с измъчен глас. — Аз ще донеса питиетата.

Насочвам се към масата, където седеше той, и дръпвам тапицирания с велур стол.

— Седни така! — командва Сейди и сяда превзето с навирена брадичка и ръце на коленете. Старая се да я копирам колкото ми е възможно по-добре. — Отвори широко очи! — Оглежда неспокойно хората, скупчили се на групички по масите и на бара. Разговорите са възобновени и барът отново е изпълнен с жужене. Чува се и тиха, дискретна барова музика. — Кога пристига оркестърът? Кога ще започнат танците?

— Тук няма оркестър — промърморвам под нос. — Няма и танци. Това не е такова място.

— Няма танци ли? — озърта се ядосано тя. — Не може да няма танци! Нали именно те са целта! Нямат ли някаква по-живичка музика? Нещо с повече тръпка?

— Нямам представа — отговарям саркастично. — Попитай го — и кимвам по посока на бармана точно в момента, когато пред мен се появява Ед с чаша шампанско и друга, която изглежда като втори джин фис. Така, като го гледам, ми изглежда троен.

Той сяда срещу мен, оставя питиетата на масата, вдига своята чаша и побързва да каже:

— Наздраве!

— Чин-чин! — изчуруликвам с ослепителна усмивка, разбърквам набързо шампанското със сламката си и отпивам голяма глътка. Оглеждам се, за да получа одобрението на Сейди, обаче тя пак е изчезнала нанякъде. Оглеждам тайничко заведението и я зървам зад бара да крещи нещо в ухото на бармана.

Господи боже мой! Какви ги дроби пък сега?!

— Е… отдалече ли идваш?

Вниманието ми се отклонява от бара. Осъзнавам, че Ед говори на мен. А Сейди я няма никаква, за да ми подава репликите. Страхотно! Значи в крайна сметка ще мога да проведа и един нормален разговор.

— Ами… не особено от далече. От Килбърн.

— Аха, Килбърн — кима тържествено той, сякаш току-що изрекох някоя велика мъдрост.

Докато се опитвам да измисля нещо любезно, което да кажа, плъзвам поглед по него. Тъмносивото му сако е изключително тузарско — в това няма спор. По-висок е, отколкото си го спомням, с по-широки, по-яки рамене и скъпа на вид риза. Лек намек за умора след края на работния ден, същите смръщени вежди, които видях и в офиса. За бога! Та сега е уикенд и той е на среща! Защо трябва да изглежда така, сякаш се намира на ужасно сериозно заседание на борда на директорите, където всеки тръпне да не бъде уволнен и да не изгуби бонусите си?!

Усещам прилив на раздразнение в душата си. Може поне да се престори, че си прекарва добре!

— Е, Ед! — правя героичен опит да му се усмихна аз. — Акцентът ти ми подсказва, че си американец.

— Точно така — кимва той, но не благоволява да ми даде повече информация.

— Откога си тук?

— От пет месеца.

— Харесва ли ти Лондон?

— Не съм имал възможност да го опозная достатъчно.

— Но трябва! — не успявам да прикрия аз вродения си ентусиазъм. — Трябва да видиш Лондонската кула, Ковънт Гардън, да се повозиш с лодка до Гринуич…

— Може би — промърморва той, усмихва ми се сковано и отпива от питието си. — Но съм твърде зает на работа.

Това е най-непохватното извинение, което бях чувала досега. Как е възможно да се преместиш да живееш в нов град и да не си направиш труда да го опознаеш?! Знаех си, че този тип няма да ми хареса! Знаех си! Поглеждам встрани и забелязвам Сейди до себе си. Кръстосала е ръце пред гърди и се цупи.