Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 100

— Дай да те видя! — застава властно пред мен Сейди на тротоара и ме оглежда. Лично тя е облечена в златиста рокля, а ръкавиците й стигат чак до лактите. — Трябва да освежиш червилото си!

Знам си, че няма никакъв смисъл дори да намеквам за едно дискретно мацване с гланц за устни. С дълбока въздишка бръквам в чантата си и вадя оттам бурканчето ярко червило, след което добавям още цвят към и без това достатъчно ярко начервените ми, допълнително удебелени и без това пълни устни.

Покрай мен минават две момичета. Едното сръгва другото, а после и двете ме зяпват. Очевидно си мислят, че съм тръгнала на карнавал и се надявам да грабна титлата „Най-автентичен костюм“.

— Изглеждаш божествено! — възкликва Сейди със светнали очи. — Трябва ти само едно цигаре! — Оглежда улицата. — Има ли тук магазин за тютюн? Боже, как не се сетихме да вземем табакера! Видях една толкова сладка…

— Аз не пуша! — срязвам я аз. — Освен това пушенето на публични места вече е забранено. Със закон!

— Ама че абсурден закон! — възмущава се пралеля ми. — И как тогава си организирате цигарени партита?

— Не си организираме цигарени партита! Пушенето причинява рак! Вреди на здравето! Убива!

— Да бе, аз затова живях до сто и пет години, нали?! — махва презрително с ръка тя, а после ме подканва: — Добре де. Хайде!

Тръгвам след нея към вратата, над която се вижда знак „Гарванът“. Едва пристъпвам в старомодните си обувки. Когато стигам до входа, осъзнавам, че тя е изчезнала. Къде се дяна пък сега?

— Сейди? — Обръщам се и оглеждам улицата. Ако ме е зарязала, за да се чувствам като в небрано лозе, направо ще я убия!

— Той вече е тук! — Чувам внезапно гласа й и тя се появява още по-превъзбудена и отпреди. — Направо е неустоим!

Въздъхвам отчаяно. Имах някакви слаби надежди, че Ед Харисън ще ми върже тенекия.

— Как изглеждам? — пита Сейди и приглажда косата си.

Сърцето ми се изпълва с огромна тъга за нея. Надали е много забавно да отиваш на среща, без изгората ти да може да те види.

— Изглеждаш страхотно! — побързвам да я успокоя. — Ако можеше да те види, щеше да реши, че си жестока!

— Как така съм жестока?! Че аз не проявявам жестокост към никого! — възмущава се тя.

— „Жестока“ означава „красива“, „сексапилна“. Така казваме днес.

— О, в такъв случай добре — кимва тя и погледът й се плъзва към вратата, след което се връща отново върху мен. — Само не забравяй, че това е моята среща!

— Да, знам, че това е твоята среща — отговарям търпеливо. — Достатъчно ми наду ушите по този въпрос.

— Искам да кажа… бъди мен! — изрича и ме поглежда умоляващо. — Казвай онова, което аз ти кажа да казваш! Прави онова, което аз ти кажа да правиш! Така ще имам усещането, че аз съм тази, която говори с него. Разбираш ли ме?

— Не се тревожи! Веднага схванах. Ти ми подаваш репликите, а аз ги изговарям. Обещавам!

— Тогава влизай! — махва по посока на вратата тя.

Бутвам тежката врата от матирано стъкло и се озовавам в шикозно фоайе с велурена тапицерия по стените и приглушено осветление. Пред себе си забелязвам друга двойна врата, зад която се вижда самият бар. Докато минавам през нея, улавям отражението си в попадащото в сумрака огледало и сърцето ми се свива от ужас.