Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 101

Не знам защо, обаче тук се чувствам още по-нелепо, отколкото се чувствах в апартамента си. Огърлиците ми подрънкват на всяка крачка. Перото, втъкнато в лентата през главата ми, подскача. Изглеждам като типично момиче от двайсетте. И се озовавам в бар в минималистичен стил, пълен с готини хора, всички до един облечени в дискретни цветове и скъпи костюми.

Докато пристъпвам неловко напред, като се опитвам да запазя самообладание, внезапно забелязвам Ед. Той седи на един стол на десетина метра от мен, облечен в традиционен костюм, и пие съвсем традиционен джин фис. Вдига очи, поглежда към мен и ги свежда. После изведнъж пак ги вдига стреснато.

— Виждаш ли?! — изрича триумфално Сейди. — Направо не може да отлепи очи от теб!

Не може и още как! Горкият човек се е ококорил и е зяпнал, а лицето му постепенно придобива странен, бледозеленикав нюанс.

Бавно, много бавно, сякаш се опитва да крачи през лепкава кал, той се изправя на крака и се приближава към мен. Забелязвам как барманите се побутват един друг, а от масата, покрай която минавам, се долавя сподавен смях.

— Усмихни му се! — разпорежда се авторитетно Сейди в ухото ми. — Тръгни към него, клатейки задничето си, после изпърхай с клепки и кажи: „Здравей, татенце!“.

Татенце ли?!

„Това не е моята среща! — напомням си трескаво. — Не е моята среща! Това е срещата на Сейди! Аз просто играя нейната роля!“

— Здравей, татенце! — изричам толкова жизнерадостно, колкото мога.

— Здрасти — едва промърморва той. — Изглеждаш… — И размахва безпомощно ръце.

Около нас всички разговори са замрели. Целият бар ни гледа. Чудничко! Цял живот все за това съм си мечтала.

— Кажи му още нещо! — наставлява ме Сейди, като подскача възбудено насам-натам. Очевидно изобщо не забелязва неловката ситуация. — Кажи му: „И ти изглеждаш много шикозно, старче!“. И завърти огърлиците на пръста си!

— И ти изглеждаш много шикозно, старче! — изричам на глас, като го фиксирам с измъчена усмивка, а после завъртам огърлиците си толкова рязко, че една ме цапва в окото.

Ох! Това боли!

— Да. Ами… — Ед буквално се чуди какво да каже. Озърта се смутено и изрича: — Аз… мога ли да ти предложа нещо за пиене? Чаша шампанско например?

— Помоли го за смукалка! — инструктира ме Сейди. — И се усмихни! Досега не си се усмихнала нито веднъж като хората!

— Може ли да помоля за смукалка? — изричам и се изкисквам неестествено. — Направо обожавам смукалките!

— Искаш да кажеш сламка, нали? — поглежда ме смръщено Ед. — Но защо?

Един господ знае защо. Поглеждам безпомощно към Сейди.

— Кажи: „За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи!“ — просъсква тя.

— За да си издухам балончетата от шампанското, скъпи! — повтарям послушно, изкисквам се и за всеки случай отново завъртам огърлиците си. Започвам да му хващам цаката.

Ед изглежда така, сякаш му иде да потъне в земята от срам. Не го виня.