Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 3

— Къде е? — прекъсна го задъхан немецът.

— Закълни се!

Зигфрид едва сдържа усмивката си. Защо пък да не се закълне? Какво му струва? За злато е готов да продаде живота си, та за една клетва ли…

Той вдигна ръка.

— Заклевам се!

Болният въздъхна облекчено. Костеливата му ръка запълзя бавно към пазвата, мушна се под дрипавата риза и измъкна някаква хартия в пластмасов плик.

— Картата! — пошепна той. — Занеси я на сина ми… Анри Льоблан… Повтори името му…

Зигфрид грабна картата с хищно движение и я мушна в джоба си.

— Анри Льоблан! — рече той. И в същия миг го забрави. Какво го интересуваше някакъв син, когото не мислеше да търси?

А сърцето му пърхаше от радост под пластмасовия плик, от който сякаш струеше чудна топлина, вдъхваше сладки надежди, радост до замайване. Злато! Планина от злато! Златният ключ отваря всяка крепост. Ще отвори и пътя за родния Майнц. Всяка крепост може да бъде прескочена от магаре, натоварено със злато. Тогава Зигфрид ще има всичко: пари, уиски, дом, родина. И най-важното — самоуважение! Няма повече да се кланя на разни черни муцуни. Ще се върне при своите, сред цивилизацията, далеч от омразната вонеща джунгла…

Унесен в златните си видения, той едва дочу шепота на умиращия:

— Анри Льоблан, в зверофермата на Хартли. Парк Едуард…

— Знам! — кимна утвърдително Зигфрид.

Старият Льоблан явно губеше сили. Задушаваше се. Но все пак успя да направи последно усилие. Пошепна хрипливо:

— И още… Не отивайте като нас… Неподготвени… Двадесет души тръгнахме…

Задиша често. Пак продължи:

— Спасихме се от черните гиганти… От вонещите блата… Дракона… Но не беше то… Друго ни погуби… Проклятието…

— Какво? — запита Зигфрид.

— Страшно проклятие… Който влезе в Огнената пещера, който се докосне до златото — загива… Адски болки в мускулите… Загинаха всички… Пиер полудя… Пазете се от проклятието… Не пипайте златото…

Зигфрид, естествено, не вярваше в проклятия. Ако имаха дори най-малката власт, той отдавна трябваше да се гърчи в катрана на преизподнята, натикан там от безбройните клетви на концлагеристите, които бе убивал.

— Да не е жълтата? — запита той неуверено.

Жълтата треска по тия места е по-страшна от чумата, от едрата шарка, от проказата, взети заедно. На пристанищата по реката, където се появи, вдигат жълти флагове и никой кораб, никоя лодка не смее да се отбие, бяга като пред божия гняв. Жълтата смърт! Тъй я наричат. Две трети от болните умират първите три дни. Изсушават се, превръщат се в пергаментови мумии. Но тя не е проклятие, тя е болест, пренасяна от милионите жълтеникави комарчета.

Болният нямаше сила да поклати глава, само притвори клепачи.

— Друго е… Проклятие… В златото…

Пое дъх и добави:

— Подгответе се добре… С всичко… Самолети… Оръжия… Взрив… Лекари… Машини… Златото ще плати…

Очите му се затвориха. Само устните му продължаваха да фъфлят беззвучно:

— Анри, сине… Пази се… Проклятието…

После гласът му заглъхна съвсем. Дишането спря.

Зигфрид го погледна тъжно. Заговори му. Още от войната беше свикнал да говори с мъртъвци.