Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 6

Внезапно двамата спряха. На стотина крачки пред тях, под зеления тунел на пътеката, седеше някакъв негър и разговаряше с умрелия. Льоблан не беше мъртъв — приказваше, обясняваше.

— Стой! — провикна се Зигфрид Ерлих.

Негърът скочи и се шмугна в гъсталака.

— Научил е тайната! — изръмжа Зигфрид и без да се замисля, стреля. После заедно с Жозеф се спуснаха по пресните следи. На един лист видяха капка кръв. Значи ранен. Можеха да го настигнат, трябваше да го настигнат. Никой друг, който знаеше тайната, нямаше право да остане жив.

Но не успяха. Плитка рекичка препречи пътя им. Отсреща следите се губеха. Ясно, беглецът бе минал през водата, да скрие дирите си — или нагоре, или надолу по течението.

Два часа изследваха бреговете. Нищо не откриха. Удавил ли се бе проклетникът, прехвръкнал ли бе или се бе изкатерил направо от водата на някое дърво? Толкова много начини има да заличи следите си един хитър негър.

— Маймуна! — изръмжа Зигфрид! — Може ли човек да гони маймуна?

Няма що. Наложи се да се връщат с празни ръце.

— А сега? — запита той.

Жозеф го изгледа разбиращо.

— Сега? По-скоро на път! Да преварим другите!

Почервенял от яд, немецът кимна с глава.

На пътеката, на същото място, където го оставиха, лежеше Льоблан. С отворени очи. С обвиняващи очи.

С последни сили той се надигна на лакът, простря срещу тях костеливия си палец.

— Помнете… И вас ще стигне… Проклятието…

Зигфрид Ерлих дръпна настрана другаря си.

— Ще умре, ясно е. Но преди това кой знае на колко души още ще раздрънка тайната.

Жозеф кимна с глава. Беше разбрал.

Немецът приближи до болния и закри с длан очите му. Все още не можеше да свикне, все още не можеше да гледа очите на умиращите.

— Спи! — рече му той тихо. — Спи!

В този миг Жозеф натисна ножа в сърцето му.

— Той и без това щеше да умре! — сякаш за оправдание рече Зигфрид. — Защо да се мъчи повече.

И погнусен, хвана захвърлената лопата.

— А тъй мразя да убивам! Сърцето ми се свива. Сякаш са го стиснали с нажежени клещи. А трябва…

2

Въртолетът се хлъзгаше ниско над джунглата. Стиснала здраво кинокамерата, Люба Наумова се навеждаше ту надясно, ту наляво, за да запечата на цветната лента замайващата красота на този океан от дървета. Гледаше очарована — сякаш не гора, а чудовищна мозайка от жълто, сиво и масленозелено, напръскана с ярките бели и червени петна на единични разцъфтели дървета. Отгоре гората наподобяваше безкрайна равнина, покрита с буйни храсти, над които се извишаваха отделни още по-високи дървета. Но кинооператорката знаеше, ниските храсти всъщност представляваха петдесетметрови дървета от долния етаж на джунглата, над които издигаха снаги отделни стометрови великани.