Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 5

Той се наведе към ухото му:

— Искаш ли злато?

Мулатът го изгледа слисан.

— Кажи де, искаш ли?

— Че кой не иска? — отвърна развеселен Жозеф. — Кажи само къде има!

Зигфрид го хвана под ръка.

— Долу на брега лежи един мъртвец. Преди да умре, ми каза къде е Огнената пещера.

Мулатът се взря в лицето му смаян. Очите му се закръглиха от удивление. Дъхът му спря.

— Огнената пещера!

Зигфрид го пресече:

— Дай двама работника да го погребат, а после…

И показа с ръка нагоре по реката.

Жозеф Симон се замисли.

— Да го погребат — лесно. Но ще се разбъбрят после. Нали ги знаеш — глупави негри.

Зигфрид едва сподави насмешката си. Чудни са тези мулати. Не се виждат какви са маймуни, а се смятат по-горе от негрите. По-висши. Затова негрите ги мразят. Повече от белите. Няма по-зли надзиратели, по-усърдни сержанти, по-неумолими полицаи от тях.

И хитри. Не се лъжат лесно. Досетливи. Ето и тоя. Право е, ами ако се разприказват черните? Къде ще се дяват тогава двамата бивши жандармеристи?

— Не е ли по-добре — поколеба се мулатът — единият за краката, другият за ръцете и в реката! По-чисто, без следи!

Зигфрид все не скланяше.

— Не бива. Цивилизовани хора с цивилизован човек — така като мърша. Няма как. Ще го заровим ние. Вземи две лопати!

Жозеф сви рамена.

— Както кажеш. Но все ми се струва, в реката е по-сигурно.

Донесе лопатите и двамата се запътиха към реката.

Мулатът бе замълчал необичайно. Зигфрид неволно отстъпи назад. Познаваше го отлично. Сякаш беше погледнал с рентген в душичката му. Та нали той не би се поколебал да пречука всеки, който се изпречи между него и златото. Това навярно обмисляше сега Жозеф. Кога да го направи? Кога щеше да сметне, че няма нужда повече от съдружника си?

Немецът махна с ръка. Така е устроен животът — джунгла! Или изяж, или тебе ще изядат. Който превари. Който си отваря по-добре очите и ушите. Който се колебае по-малко…

Сегашният Зигфрид Ерлих не беше някогашният изнежен малодушник, за когото не съществуваше нищо извън музиката. Сегашният Зигфрид Ерлих беше паднал до дъното. Вече нямаше никаква надежда. Чакаше само кой ще му предложи повече, за да му служи, да стреля и да убива. Парите му трябваха, за да пие, да гуляе. Да пие, да пие. Да забрави кой е бил и какво е мечтал… Да забрави… И музиката, и тихия Майнц… Музика…

Откога не бе слушал истинска музика. Истинска. Хайдн, Бах, Бетховен, Вагнер. Не бумтежа на негърските тамтами, не уродливата истерия на джаза…

За последен път свири на орган във Франция. При отстъплението. Някакво село. Безименно. Подобно на всички села, през които минаваха. Все същите сринати къщурки, изровени дворове, подивели кучета и котки. Граната бе отнесла покрива на църквата. Зигфрид влезе. Поддаде се на първия порив. Та той още нямаше осемнадесет години. А вътре — чудо. Органът здрав, непокътнат. Войникът от SS натисна клавишите. Забрави къде се намира. Свири час, два, три. Изпусна частта си. А това значеше шест месеца без отпуск. Но той и без това нямаше нужда от отпуск. Американски самолет бе погребал под развалините на бащината му къща цялото му семейство. На война се чувствуваше по-добре. Тук поне можеше да отмъщава. Неприятелите бяха избили неговите близки. Той пък избиваше техните близки. По техния закон, по еврейския закон: Око за око, зъб за зъб! Убиваше в боя, убиваше и в лагерите пленници, арестанти. Какво от това, че били беззащитни? А ония от самолетите не убиваха ли също така беззащитни хора в градовете?