Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 173

Ватусът спря малката група.

— Рудахигва иска да знае нещо. Досега всичко беше просто. Негрите бяха дивеч, белите — ловци. Ловци на роби. Защо белият мъж и дъщеря му не ловят роби?

Наумов разбираше добре съмненията му. Знаеше, уви, какви спомени бяха оставили в туземното население белите завоеватели.

— Тъй беше преди — рече той. — Сега всичко се промени. Белите идват в Конго като приятели.

— Може ли да има приятелство между пантера и антилопа?

— Между пантера и антилопа не, но между човек и друг човек — да. Когато хората станат по-умни и проумеят простата истина, че всички имат по-голяма изгода да си помагат, вместо да се убиват. Земята на черните е богата. Белите пък имат знания и опит. Защо тогава да не разменяме взаимно това, което имаме, с онова, от което се нуждаем?

Рудахигва погледна въпросително пилота. Искаше му се да чуе потвърждение на тези думи от устата на друг африканец.

Манзилала отвърна:

— Сврени в тоя пущинак, вие не сте забелязали, че времената се промениха. Думите на белия човек са верни. В Конго вече няма робство. Има хора с черна кожа, има хора с бяла кожа — но все хора.

— И племето на Рудахигва може да се върне в родината, без да се бои от ловци на роби?

— Може! — кимна Манзилала.

Ватусът грейна от щастие.

— В преданията се говори, че един вожд на име Рудахигва ще изведе народа, ще го отведе до езерото Киву. Значи това време дойде. Изворът на мъдростта заслужава да научи тази радостна новина; да научи, че Огнената пещера вече не съществува, че дяволският камък е погребан под планина от жарава, че няма Типу Тип. Рудахигва носи хубава вест.

Той се изкатери пъргаво на едно дърво и внезапно от горе, от гъстата корона, закънтя тамтамът. Все по-бързо, все по-настойчиво, радостно, тържествено. После спря. Замълча. След малко далечината отговори с кратко избумтяване. Невидим в гъстата шума, Рудахигва продължи да удря окачения барабан, да разправя с ръце, с тоя чуден бумтящ език.

Манзилала, смазан от загубата на машината си, от малодушие и отчаяние, рече нерешително:

— Потребно ли е това думкане сега? Нали скоро ще стигнем в селото? Защо се бавим?

Наумов отговори:

— В първобитните народи ритуалът играе важна роля. Вождът иска племето му да научи, че се връща победител, да организира посрещането ни. Може да е суетност, може би уважение към традицията…

— И все пак…

Не довърши. Само простря ръка напред. Лицето му посивя.

Наумов и Люба се обърнаха бързо.

На двадесетина крачки зад тях стоеше слонът кали, разперил уши като одеяла и вирнал нагоре мощния си хобот.

Биологът грабна пушката. Нямаше друг изход. Великанът ги бе открил и в следния миг щеше да атакува. Цялото му държане, злобното поклащане на ушите, свирепият поглед издаваха ясно какво ги очаква. Наумов знаеше: така, право насреща, слонът е почти неуязвим. Оловото ще се хлъзне, ще рикошира по дебелия му череп. Трябва да го изчака малко, докато извие глава и му предложи слепоочието си или поне плешката си…