Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 174

Дебелокожият великан изрева тъй, както може да реве само африкански слон пред нападение, и връхлетя като оживяла канара. Наумов натисна спусъка. Чу се изстрел, но нападателят не спря, не усети одраскването. Продължи да се носи напред с устремени бивници, над които се махаше дебелият му колкото човешко тяло хобот.

— Отскочете встрани! — извика Наумов.

И сам мигновено отстъпи от пътеката, прилепи се до един ствол и замря, докато побеснялата грамада профуча край него, без да го забележи. Той видя как Люба изпълни съвета му и се скри зад съседното дърво. Само Манзилала не устоя. Инстинктът надделя над разума. Обезумял от уплаха пред тая планина от мощна ярост, пред проточилите се към него като бели колове бивници, пред вледеняващия рев, който кънтеше като сирената на връхлитащ локомотив, негърът се втурна презглава по пътеката.

— Не направо! — провикна се Наумов. — Встрани! В храстите!

Манзилала не го чу. А и да бе чул, надали би сварил да изпълни съвета. Слонът го настигаше. Беглецът усещаше в тила си дъха на протегнатия хобот. Нямаше време да мисли, да преценява.

Някаква пълзяща лиана закачи крака му. Тялото му се наведе напред, после политна във въздуха и се озова сред гъсталака. Слонът не го видя. Изтопурка напред, налетя върху един препречил пътя му изгнил дънер. Поде го с бивни, подметна го и още във въздуха го улови. Удари го в земята. После скочи отгоре му. Затъпка на място с крака. Зарева.

Манзилала, зашеметен от падането, се надигна сред папратите. Наумов го видя и извика:

— Не шавай! Да не чуе!

Ала негърът не можеше да стои така бездеен, безпомощен. Съгледа едно стъбло до себе си и се изкатери по него. Свря се сред ниската му корона. Там утихна. Замря. Почувствува се в безопасност.

Слонът изведнъж разбра грешката си. Разбра, че не е жертвата му, а пън. Обърна се тъй бързо, че човек просто не би допуснал в него такава пъргавина, и изпръхтя гневно. Разпери уши, задуши въздуха. Сякаш размисляше, съобразяваше, преценяваше. Пътеката изглеждаше пуста. Ала враговете бяха наблизо. Слабите му очи не ги виждаха, но ушите му чуваха възбуденото им диша не, хоботът подушваше омразната им миризма.

— Лошо! — пошепна Наумов. — Ако не го улуча сега, всичко ще свърши зле!

Вдигна повторно пушката. До него се изправи и Люба.

— Около ухото! — посъветва я Наумов. — Мери добре! Когато обърне за малко глава.

Слонът не ги остави да се премерят. Тръгна към тях, вече не така диво, не тъй необмислено. Хоботът му се огъваше, докосваше земята, опипваше храстите, където се бяха опирали, изправяше се, сумтеше. Вървеше напред, подложил на изстрел само мощното наведено чело. Трябваше да го изчакат да приближи, да не стрелят напразно. Нямаше защо да го дразнят излишно. Нямаше защо да хабят патроните!