Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 172

Впрочем кой кого измъчваше повече сега?

„Подушил е слабостта ти — тази мъчителна мисъл човъркаше настойчиво съзнанието на Анри. — Трябва да стреляш! Трябва! Забрави ли кой натисна ножа в сърцето на баща ти?“

В същото време една друга мисъл изплуваше, засенчваше решителността му, чувството му за мъст: „До къде бихме стигнали, ако всеки сам почне да издава присъди и да ги изпълнява? Обвинител, съдия и палач. За това е обществото. Затова то е създало правосъдие, закони, съдии.“ Тъй каза старият естественик. Наистина затова е обществото. Но тук е джунглата. Няма общество. Действуват законите на джунглата. Наумов беше отговорил и на това: „Където и да отиде, човекът носи своите човешки закони — и в джунглата, на морското дъно, на Марс дори…“

Цератозавърът отново проточи зловещия си мъчително-злобен рев и далечният му родственик отговори като приглушено ехо. Впрочем дали беше друго чудовище или истинско ехо, което го подмамваше с жестоко безразличие, повтаряше упорито нетърпеливите му призиви, отвличаше го все по-далеч и по-далеч от родното езеро, отмъкваше го навътре в негостоприемната, убийствено уморителна за тромавото му туловище суша.

Внезапно Жозеф се вгледа някъде зад гърба на врага си, очите му се разшириха от ужас.

— Не се обръщай! — изкрещя той.

Хитростта му сполучи. Анри трепна, изви за секунда глава назад. За мулата тая секунда стигна. Той скочи, удари пушката, изби я от ръцете му. Не се хвърли да я вземе, защото тя се оказа по-близо до белгиеца, който я настъпи с крак, а с един скок се хвърли в папратите. Додето звероловецът се наведе, додето вземе пушката, додето я насочи, мулатът бе изчезнал в джунглата.

Нямаше смисъл да го гони веднага. Все едно, нямаше да го стигне. Преследваният бяга по-бързо. То се знае. Спасява живота.

Щеше да тръгне подире му. Със златото на гръб. Все щеше да го настигне. Трудно е за безоръжен човек да се придвижва в гората. Накрай ще падне от глад.

Но при новата среща Анри вече нямаше да се колебае…

25

Рудахигва поведе спътниците си навътре в джунглата, по-далеч от боботещия вулкан и врящото езеро. Земята продължаваше да потрепва под краката им. Не се знаеше какво още можеха да направят подземните духове. За това по-добре по-далеч! По-далеч от изтърваните огнени демони! Те убиха металната птица. Те могат да убият и хората. Не се укротяват. Фучат, излитат нагоре, тласкат огнените реки, палят гората, възвират езерото, сваряват рибите. Дори Типу Тип побягна в ужас пред тяхната пламтяща ярост. И сега се лута по сушата, клатушка се тромаво, дири друго езеро, където водата не ври.

Впрочем какъв Типу Тип е той, щом бяга от духовете на огъня като всички други животни? И още — Рудахигва го гледа толкова време, бори се с него и не умря. Защо така? Лъжеха ли преданията? Или бе станало нещо друго? Друга магия бе обезсилила магията на Типу Тип. Дали не бяха Малката бяла жена и баща й?

Белите имат смъртоносни тръби. Белите имат гръмотевица. Но и черният Манзилала има гръмотевична тръба. И той умее да си служи с нея. При това черният Манзилала има метална птица. Значи е по-могъщ от белите. А е страхлив. Ето и сега пак се крие в средата на групата. Само с птицата си е смел. Види се, тя е неговата магия. Тя му дава смелост. Или пък птицата е по-силна от него, негов господар?