Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 171

Анри сви устни. Престана да слуша гърмящия разговор на гигантските влечуги. Сега имаше много по-важна задача. Тази задача, заради която бе дошъл чак тук, за която бе мечтал — отмъщението!

— Слушай, подлецо! — рече той гневно. — Аз съм съдията, аз съм и палачът ти. Осъдил съм те. Сега чуй присъдата и се приготви да посрещнеш наказанието.

Замълча и добави:

— За убийство има едно наказание — смърт!

Мулатът гледаше с разширени очи, сив от страх. Откъде познаваше този поглед? Кое убийство споменаваше?

Анри натърти бавно, отмерено, с ужасяваща решителност:

— До реката един умиращ човек ви поиска услуга. Тъй както човек услужва на човек — да предадете на сина му картата на пътя към Огнената пещера…

— Ти ли си тоя? — ахна Жозеф. — Ето на кого прилича твоят поглед!

И млъкна, убеден, че не може вече да очаква пощада. Съзнаваше, че няма право на пощада. Оставаше едно — хитрост, борба. Когато ставаше дума за живота му, за златото му, Жозеф знаеше да се бори, знаеше да побеждава. Млъкна. Настръхна.

Анри продължи:

— От благодарност, че ви посочи пътя към богатството, вие го убихте.

Жозеф възрази:

— Аз не! Уби го Зигфрид!

Анри го сряза с ледения си поглед:

— Не лъжи! Поне пред смъртта си. Зигфрид само закри очите му, а ти натисна ножа.

— Той ми заповяда.

Анри плю насреща му.

— Той получи каквото заслужаваше. За него вече не говорим. Говорим за теб и за твоето престъпление.

Жозеф облиза пресъхналите си устни.

— Е, какво ще правиш сега?

— Отговори ти какво заслужава един убиец! Мълчиш, трепериш вече. Смелостта ти се изпари…

Поотпусна дулото. Но Жозеф и сега не се реши да опита. Допускаше, че отличният стрелец може и така да умери безпогрешно. Остана с вдигнати ръце. Остана да дебне.

Анри каза рязко:

— Аз ще те застрелям. Дали сега или след пет минути, или след час — това е моя работа. Ти ще стоиш и ще очакваш. Ще чакаш, без да знаеш в кой миг ще престанеш да съществуваш… Ето почва играта… Чакай…

И насочи пушката към челото му. Мулатът облиза устни.

Безпощадният отмъстител добави:

— А когато ти омръзне да очакваш, когато не можеш да издържаш повече, заповядай сам: огън! Това ще бъде последната ми милост. Сам да пожелаеш смъртта си.

А в главата му се въртеше един досаден, противен въпрос. Въртеше се през цялото време, докато траеше тая жестока игра. Всъщност можеше ли да стреля, можеше ли да убие един беззащитен човек, та бил той и убиецът на баща му, та бил той и най-големият престъпник? Защо не го унищожи веднага? Защо се забави?

А трябваше! Такива хора трябва да се изтребват като слоновете кали и пантерите людоеди! Да се прочисти от тях човешкият род!

Трябваше!

А колко по-лесно би било, ако проклетникът опиташе да нападне, да се бори, поне да бяга! Тогава би го застрелял с чиста съвест.

Зад главата на мулата оживя един прекрасен цвят, полетя, запърха с огромните си пъстри крила. Някакво жабче скочи на съседния лист. Едра рогата гъсеница запълзя непохватно по вейката си като малко чудовище. А Жозеф стоеше все така неподвижен, с вдигнати ръце и стиснати устни. Мълчеше. По черното му лице не се четеше нищо — ни страх, ни надежда.