Читать «Драконът от Луалаба» онлайн - страница 175

Наумов усещаше как потрепват ръцете му. Та той беше лош стрелец. Как се случи тъй, та да се бори със слон? С най-умното животно на джунглата! Умно, хитро, съобразително. Не само най-силното. Всички същества с органи за хващане са по-умни: маймуни, октоподи, слонове. А този при това е стар, с много опит. Не беше ли по-добре и те с Люба да се покатерят на дърветата?

Той се озърна. Наоколо се извишаваха дебели, гладки стволове, по които само геко можеше да изпълзи. И никаква удобна за изкачване лиана. Само тънките врежове на луфата, окичени с дълги плодове като краставици, от които се правят груби изтривалки за баня. Когато са млади, са годни за ядене, като готварските тиквички. Но сега не му беше до ядене, до деликатеси. По-важно беше, че тези тънки стъбълца нямаше да ги издържат. Ако пробягаше до най-близкото подходящо дърво, ей там, на двадесетина метра от закритието му, врагът щеше да ги види.

В носа го лъхна острата слонска воня. Добре! Значи вятърът духа откъм слона. Отвява тяхната миризма.

В паметта му се изнизваха с бързината на лудо завъртян филм всички случки, за които бе слушал и чел, описания за хитростта и коварството на този горски великан. Отмъстителен, съобразителен, злопаметен… Един слон с часове преследвал ловците си, криволичил, заблуждавал ги и внезапно се озовал зад гърба им. Грабнал с хобот последния човек от редицата и го смачкал. После отново започнал криеницата… Друг пък, ранен, чакал сред шубраците цял ден. Едва през нощта, когато ловците си легнали в палатките, се хвърлил с рев в лагера им, мачкал, убивал… Трети слон търпеливо дебнел край пътеката и когато минал врагът му, само протегнал хобота си и го смачкал… Четвърти подгонил ловеца си, принудил го да се свре в короната на едно дърво, после опитал да събори дървото. Не му се удало. Тогава викнал своите другари, цял час ровили с бивни и чела и накрай изкоренили дървото… Пета случка… Шеста… Една от друга по-зловещи, по-обезкуражителни. Не е само силата му, якият череп, дебелата кожа. Носорогът има същите качества. Липсва му едно, онова, което има слонът — интелигентност. Ловецът на слонове сякаш не се бори с някакво силно животно, а с друг разум, понякога, сред природата, равен на неговия, поместен в огромно могъщо тяло.

Ех, колко им беше нужен сега Анри Льоблан с неговите познания, с неговото разбиране на животните, ако не беше тръгнал подир гласа на алчността и отмъщението! Или поне Рудахигва…

В това време слонът пристъпваше бавно напред, методично, уверено. Разучаваше, премисляше. Достигна дървото, сред което се бе сврял ни жив, ни мъртъв Манзилала. И спря. Вдигна хобот. Протръби със зловеща тържественост. Опита да достигне жертвата си. Разбра, че не може, но не се отказа. Опря чело в стъблото, натисна. Дървото се разклати.

Наумов вдигна неспокойно цевта. Така, зад дървото, слонът оставаше съвсем неуязвим. Не беше ли по-разумно да използуват залисията му и да бягат? Да се покатерят на отсрещното дърво и оттам да стрелят спокойно, додето най-сетне го умерят?

— Люба, бързо към дървото! — пошепна той. — Онова! Аз идвам след теб.