Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 24

Това, което не бе съобразила обаче, беше колко много Сестри ще решат да излязат точно сега на разходка извън отделенията си, по двойки и по тройки, въпреки ранния час и студа. Червените, които се мъчеха да поглеждат отвисоко всяка срещната освен други Червени, Зелените и Жълтите — надпреварващи се за короната по перчене, и Кафявите, напъващи се с всички сили да надминат и двете. Няколко Бели, почти до една без Стражници, се мъчеха да опазят фасадата си на хладно благоразумие, докато в същото време преплитаха крака. Тъкмо се скриваше някоя групичка и след минута цъфваше нова, тъй че Мейдани трябваше да говори толкова по доклада си, колкото и за риболовното право.

Най-лошото бе, че на два пъти Сивите й се усмихваха като от облекчение, че виждат други от своята Аджа, и щяха да тръгнат с тях, ако Юкири не беше поклатила глава. Което я ядоса безкрайно, тъй като даваше на всички срещнали я да разберат, че си има особена причина да е насаме с Мейдани. Дори Черната Аджа да не забележеше, а Светлината дано да дадеше да не забележат, напоследък твърде много Сестри шпионираха другите Аджи и въпреки Трите клетви приказките, които разнасяха, някак набъбваха с разнасянето. След като Елайда явно се мъчеше да вкара Аджите в правия път с груба сила, тия приказки много често водеха до наказания, а най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да се престориш, че си решила да го изтърпиш по свои си, лични причини. Юкири вече бе изтърпяла едно такова наказание и не изпитваше никакво желание да загуби пак няколко дни в търкане на подове, особено след като имаше в паницата си повече, отколкото можеше да изяде. А да приемеш алтернативата, едно частно гостуване на Силвиана, не беше по-добро, въпреки че пестеше време. Елайда като че ли бе освирепяла още повече, откакто започна да привиква Силвиана, за да й наложела уж насаме „наказанията“ си. Цялата Кула бръмчеше от това.

Колкото и да мразеше Юкири да си го признае, всичко това я караше много да внимава как гледа другите Сестри. Погледнеш ли ги дълго, ще помислят, че ти самата шпионираш. Отместиш ли бързо поглед — изглеждаш потайна, със същия резултат. Въпреки това не можа да устои да изгледа двойката Жълти, които се плъзгаха по коридора като кралици в личния си палат.

Мургавият набит Стражник, следващ ги на достатъчно разстояние, за да им осигури интимност, трябваше да беше на Притале Нербайджан, зеленоока жена, на която природата общо взето бе спестила обичайния дълъг салдейски нос, тъй като Атуан Ларисет нямаше Стражник. Юкири знаеше малко за Притале, но май трябваше да понаучи повече, след като я видя в задушевен разговор с Атуан. В сивата си, на жълти ивици рокля с високо деколте и със шала си с копринени ресни, тарабонката беше смайваща. Тъмната й коса, на тънки, вързани с цветни панделки плитки, стигащи до раменете, ограждаше лице, което изглеждаше някак съвършено, без да е красиво. При това беше доста скромна, доколкото е възможно за Жълта. Ала беше жената, която Мейдани и останалите се опитваха да проучат, без да ги забележат. Жената, чието име се бояха да произнесат на глас, освен зад силни прегради. Атуан Ларисет беше едната от само трите Черни сестри, за които знаеше Талене. Така се организираха те — три жени, които се знаят, три жени, които образуват едно „сърце“, и всяка от тях знае по още една, която другите две не знаят. Атуан беше „едната в повече“ на Талене, тъй че имаше надежда с нея да са други две.