Читать «Кръстопътища по здрач» онлайн - страница 22

— Мога ли да ви запитам за една точка от арафелското право, Заседателко? — каза Мейдани толкова гладко, сякаш през цялото време се бе канила да каже точно това.

Юкири кимна и Мейдани забъбри за някакви си риболовни права, по реки, а не по езера. Изборът не беше чак толкова добър. Някоя магистратка сигурно би помолила една Айез Седай да я изслуша по казус с риболовни права, но само за да изтъкне собственото си мнение, ако са намесени влиятелни особи и се притеснява от апелация пред трона.

След Кафявите се мъкнеше само един Стражник — Юкири не можа да си спомни дали беше на Марис, или на Дорайз — едър набит тип с кораво кръгло лице и къса черна коса, който изгледа Леонин и двата меча на гърба му с недоверие, явно прихванато от Сестрата му. Въпросните две заситниха по извития коридор, вдигнали високо пълните си брадички, а мършавата новоизлюпена изприпка след тях да не изостане. Стражникът закрачи след тях, настръхнал като човек във враждебна страна.

Враждебността напоследък бе станала нещо обичайно. Невидимите стени между Аджите, доскоро дебели колкото да скриват тайните на всяка отделна Аджа, сега се бяха превърнали в каменни крепости с ровове долу. Ровове друг път — направо пропасти, дълбоки и широки. Сестрите никога не напускаха сами отделенията на Аджата си, често водеха Стражниците си дори до библиотеката и трапезариите и винаги носеха шаловете си, да не би да сбъркаш иначе Аджата им. Самата Юкири носеше най-добрия си, извезан със сребро и със златен вътък, с дългите копринени ресни, провиснали до глезените й. Предполагаше, че и тя се перчи малко с Аджата си. А напоследък бе започнала да се замисля, че дванайсет години са достатъчно дълъг срок да минеш без Стражник. Ужасна мисъл, след като отся източника й. В Бялата кула нито една Сестра не трябваше да има нужда от Стражник.

Не за първи път я порази мисълта, че някоя трябва да посредничи между Аджите, и то скоро, инак бунтовничките щяха да затанцуват през входната врата нагли като крадли, и да опоскат къщата, докато останалите се дърлят коя е взела паницата на старата умряла леля. Но единственият край на нишката, който успяваше да види, за да почне разплитането на кълбото, бе да накарат Мейдани и дружките й да признаят, че са пратени в Кулата от бунтовничките, за да разпространят слуха — приказки, за които те все още настояваха, че са истина! — че Червената Аджа е създала от Логаин Лъжедракон. Възможно ли беше това? Без да го знае Певара? Беше немислимо — една Заседателка, особено пък Певара, е била подведена. Тъй или инак, точно тоя край на кълбото вече се беше толкова усукал с много други, че сам по себе си едва ли щеше да реши нещата. На всичко отгоре само щеше да отхвърли помощта на десет от четиринайсетте жени, за които можеше да е сигурна, че не са Черна Аджа, да не говорим, че вероятно щеше да изкара на показ какви ги вършат останалите, преди още да е задухала бурята.

Потръпна, и тръпката не беше заради течението в коридора. Тя, както и всяка друга жена, която можеше да разкрие истината, щеше да умре преди да е свършила въпросната буря, при тъй наречен „нещастен случай“ или в леглото си. Или можеше просто да изчезне — излязла уж от Кулата и никой повече не я видял. Изобщо не се съмняваше в това. Всяка улика щеше да се зарови толкова дълбоко, че цяла армия с лопати да не може да я изрови. Дори слуховете щяха да се замажат. Беше се случвало и преди. Светът и повечето Сестри още вярваха, че Тамра Оспеня е умряла в леглото си. Тя го беше повярвала. Трябваше да изловят и овържат Черната Аджа, колкото може по-скоро, преди да дръзнат да рискуват, разкривайки се пред всички.