Читать «Под черния флаг» онлайн - страница 7

— Колкото за мен — каза Жан, — аз спасих кожата си от треската благодарение грижите на хората от бойницата, където ме бяха занесли с пълната увереност, че няма да оцелея. Но, ако мога така да се изразя, сега не зная как да използувам здравето си. Не ми е лесно, особено като се държи сметка, че имам стомах, който изпитва нуждата да бъде напълван неведнъж на ден.

— Най-важното е, че си отървал кожата — каза Бастид — така се наричаше този голям веселяк с кожа като пергамент, с гъсти мустаци, които закриваха горната му устна, със синьозеленикави очи като морето, груби юмруци и железни ръце. — Винаги ще намериш какво да правиш.

— Как така?

— Седни тук. Изпий тази чаша и да поприказваме. Вижда се, че вече не си тъй зелен. Бих се учудил много, ако ти не почнеш да решаваш нещата като истински мъж. Самият аз успях да избягам със златото, което бях втикнал в пояса си. Ето обаче, че изчерпах всичките си средства и сега трябва да се реша да приема някое предложение, но не какво да е, повярвай. Единствено ми допада да бъда свободен човек.

— На мене също — каза Жан, — при условие да запазя честта си.

Хубав принцип, но трябва да ти кажа, че важи само за Европа. Тук нещата могат понякога да се разглеждат малко по-другояче. Съществуват три начина да се излезе от положението. Първият е да се постъпи на работа за три години, тъй както някои от тукашните са направили още преди да тръгнат от Франция. Това се нарича „тридесет и шестте месеца“. В такъв случай за този срок човек принадлежи на някой господар и като казвам „принадлежи“, думата е твърде слаба, защото тогава господарят добива всички права: право на живот и на смърт и за по-голямата част от времето той третира наемника като роб. Компанията „Ил д’Америк“⁵ е сключила сделка да достави за двадесет години четири хиляди наемници. Голяма част от тях пристигнаха направо от Онфльор или от Сен Мало. Макар че такова наемане може да ме спаси от глад, аз бих избрал риска и бих станал по-скоро буканиер, подобно на толкова много недоволни откъде ли не. Голяма част от тях пък са предпочели да станат флибустери, отколкото да гонят биковете и глиганите на остров Ла Тортю⁶.

— Остров Ла Тортю ли? — запита Жан.

Да, той се намира недалеч оттук, на някакви си три левги — отговори Бастид, сочейки морето с дебелия си плъст. — Наричат го така, защото има формата на това морско животно, но с обиколка от шестнадесет левги и с каменни ребра — големи скали, с които целият е заобиколен, и планини, по-твърди от мрамор. Островът обаче е благословен. Там растат дървета, красиви като нашите в Европа, зреят всички плодове, расте тютюн. Обитава се от най-дръзките смелчаги, каквито сме виждали някъде и които се наричат флибустиери⁷ — име, което ако вярвам на това, което ми казаха, произлиза от английското „free booter“ — морски разбойник, или от холандското „vrjbuiter“ — плячкаджия.

— Но аз не съм дошъл за това от Франция — каза Жан. — Аз съм моряк.