Читать «Под черния флаг» онлайн - страница 4

Картаю се лъжеше, но в този миг не можеше да си даде сметка за това и не подозираше, че един ден Жан щеше да знае много повече от него по този въпрос. От друга страна, нямаше повече време да разговарят за пирати английският кораб приближаваше и трябваше да се бият.

Всички проявиха сила и храброст и боят продължи повече от шест часа. Имаше убити и ранени, но въпреки желанието на някои, които мечтаеха само за подутини и рани, господин Флавиен дьо Трамблей, без да откаже боя, забрани да се прехвърлят на английския кораб. Ако можеше да се говори, че неговите оръдия бяха нанесли щети, то френските залпове го бяха опустошили и на свечеряване той избяга, отнасяйки загубите си и своя позор. Същата вечер капитанът нареди да раздадат на екипажа допълнителна дажба вино.

Картаю беше доволен. Боят не уплаши неговия малък любимец. Момчето прояви безстрашие и плам. Като го гледаше заспал в койката му, Картаю си казваше, че един ден Жан Тиебо ще „стане човек“.

Рано на другия ден той се опита, но напразно, да го вдигне от койката му.

— Хайде ставай, мързеливко, съмна се вече, а ти още спиш!

— Ела, Картаю. Не мога да стана.

— Но какво ти е?

— Не знам. Ту ми е много горещо, ту — много студено.

— Да нямаш треска, момчето ми?

— Може би. О, Картаю, вземи ми ръката. Не чувствуваш ли, че трепери?

— Да. Ще потърся господин доктора.

Той отиде и когато докторът дойде при кадета, чу, че Жан тракаше със зъби.

— Наистина е треска — потвърди лекарят.

— Каква? — попита Картаю.

— Не знам още, но по всичко личи, че е злокачествена. Не трябва да оставяме момчето тук поради опасност от зараза.

Тъй като Жан не можеше да върви, Картаю го взе на ръце и го пренесе до носа на кораба в помещението, приспособено за болни. Там се чувствуваха всички люшкания и беше съвсем тъмно, тъй като имаше единствен малък отвор към морето. Положиха го там и зачакаха.

На другия ден той беше по-зле. Бълнуваше. Говореше за английския кораб, за боя, за островите. Последните не бяха вече много далеч. Може би там щяха по-добре да се грижат за момчето, отколкото на кораба, тъй като лекарят беше главно хирург и не можеше да го „оперира“ от треската. Щеше ли обаче да оцелее дотам? Дълбоко в себе си Картаю мислеше за смъртта, която се бе отпечатала върху лицето на Жан. Той си каза, че в крайна сметка всичко е въпрос на дни, тъй като в Санто Доминго, където трябваше да спрат, имаше болница.