Читать «Пленница на любовта» онлайн - страница 29

— Два пъти те предупредих, скъпа. Извикай ме отново и ще се наложи да задоволиш всичките ми нужди.

— Да не би да ме принудиш и да се бия с теб? Аз ли ще използвам меча, или ти?

Би могла да добави, че не знае защо го казва, но беше ядосана. Как се осмеляваше да иска такава цена за необходимите й сведения?

А Торн нагло отвърна:

— Срещу теб ще използвам един-единствен меч.

Усмивката му запрати истината в лицето й.

— Предпочитам да мина без грубостите на някакъв си викинг — рече тя през зъби и го блъсна. — Присъствието ти тук е нежелателно, Торн Бладдринкър.

Разбираше, че ако той сам не се отдръпне, тя не би могла да го избута от себе си. Положението й се струваше унизително. Но той се надигна и отново седна на ръба на кревата. Взря се в очите й с толкова настойчиво, че дъхът й секна. После погледът му се сведе върху все още разголените й гърди и тя осъзна, че сама не е помръднала.

Изохка и бързо се измъкна от леглото, оправи сутиена си и почти изтича до гардероба в другия край на стаята. Чу зад себе си гърления му смях. Този звук я разгневи по-силно от всичко. Но преди да се обърне и да го изпепели с някоя яростна забележка, в далечината проехтя гръм.

Не бе необходимо да се оглежда, за да види, че Торн Бладдринкър е изчезнал. Отпусна рамене с… облекчение, разбира се. Да, определено с облекчение. Нямаше да се вайка за нереализираните възможности. Явно не бе способна да се справи с негодник на хиляда години. Да изгние дано в митичната си Валхала! Защото тя никога повече нямаше да постъпи толкова глупаво — да го призове отново.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Пет дълги дни Розалин успя да не мисли за ултиматума на Торн Бладдринкър. Опитваше се да не си спомня какво бе правил с нея на леглото й, но не беше толкова лесно. Тези няколко минути бяха така безумно вълнуващи, така изключително приятни, че не можеше да ги изтрие от съзнанието си. Дори и да припишеше опиянението, в което бе изпаднала на страха си, щеше да си е чиста проба самозалъгване, да не си признае, че Торн страхотно я бе възбудил.

А не знаеше какво представлява той.

По-лесно й беше да приеме, че е призрак. Някои хора вярваха в такива неща, кълняха се, че са ги виждали. Тя просто спадаше към групата на скептиците чиято максима бе „око да види, ръка да пипне“. Дори историите за извънземни бяха по-правдоподобни, понеже много хора твърдяха, че съществуват. Но безсмъртие? Да живее човек хиляда години и да няма един сив косъм за доказателство? И да разправя, че обитава митичен рай, запазен само за викингите? Как пък не!

Тогава кой беше Торн Бладдринкър? Ексцентричен шегобиец, който може да си позволи скъпа прожекционна техника, с която да я залъже, че се появява и изчезва заради прокълнат меч? Но той беше от плът и кръв. Нямаше нищо призрачно в тялото, което покри нейното, нито в топлите му устни и…

Разполагаше с начин да го докаже. Ако в къщата бе внесена такава екипировка, тя трябваше да е тук — във всяка стая, даже и в колата, която ползваше. Но защо пък да я търси и да разпердушини имението без нужда, когато стигаше да изнесе оръжието навън и да го скрие, за да не я безпокоят.