Читать «Пленница на любовта» онлайн - страница 18

Не беше сменил панталона и ботушите. Или бе нахлузил подобни на тях. Мръсно бялата му туника с дълги ръкави бе раздрана отпред и едва-едва се държеше на кръста му от колана. Изминаха няколко минути, докато Розалин осъзнае, че тъмните петна по нея вероятно са от кръв. Още толкова време й трябваше, за да забележи кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му.

В момента, в който заключи, че се е бил с някого, в главата й пробягна тревожна мисъл.

— О, Господи, нали не сте наранил Дейвид, когато със сила сте влязъл в къщата?

— Какъв Дейвид? Точно се биех с брат си Тор. Надали пак ще се осмели да ми се опре. А сега ме изпрати обратно, жено, искам да довърша…

Не забеляза лицето му да е гневно. Но мигновено различи гневните нотки в гласа му, понеже засилваха акцента му. Шега, не шега, но присъствието на този огромен мъж в спалнята й, при това раздразнен срещу нея, беше доста обезпокоително. И ако не беше направо разярена, тя сигурно щеше да се изплаши.

Прекъсна го с думите:

— Веднага престанете, господине. Не ме интересува колко време сте репетирал репликите си, публиката ви не е възхитена. Тази глупост продължава твърде дълго. Ще дам под съд вас и Бари, ако не спрете да…

Той я прекъсна:

— Ти ме повика, лейди. Нямах особена охота да се подчиня на заповедите ти.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Значи не искаш да зарежеш ролята си, така ли? И си сигурен, че това ме забавлява? Бари направо те е заблудил, ако ти е казал, че ще се забавлявам.

Внезапно върху лицето му изписа любопитство.

— И при вас има от зърната.

Забележката му съвсем я слиса.

— Какво?

— Черните?

Когато тя най-сетне се досети, че той й говори за черни боровинки, се видя в чудо и обезсърчена въздъхна. И преди да успее да продума, той заяви:

— Но като се замисля, ако си ме пожелала за постелята си, брат ми може да почака.

Беше се вторачил в хавлията, с която бе загърната, и в няколкото сантиметра от горната част на бедрото й, които виждаше от мястото си, от другата страна на леглото. Лицето й пламна от наглостта му.

Розалин държеше меча така, че върхът на острието му опираше в дюшека. Инстинктивно тя го вдигна пред себе си, но реакцията на мъжа съвсем я обърка.

Той се разсмя, отметнал глава назад. Изглеждаше искрено развеселен.

Колкото и да бе абсурдно, тя си отбеляза наум, че посетителят наистина има трапчинки. И изобщо нямаше намерение да й обясни какво толкова го е развеселило.

— Моят меч не може да пролее моя кръв. Сега това могат само боговете… И Волфстан Лудия, ако някога ме намери.

Розалин просто не чу думите му след „мечът ми“. В нея изведнъж заговори гласът на собственика на въпросното оръжие.

— Вашият меч? Вашият меч! Давам ви две секунди да изчезнете от къщата ми или ще извикам полицията!

— Значи не ме каниш в леглото си?

— Изчезвайте!

Той сви рамене. Отново се захили. И после изчезна пред очите й. В далечината пак изтрещя гръмотевица, последвана от блясък на мълния.

Цели пет минути Розалин се взираше в мястото, където бе стоял. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Не беше в състояние да разсъждава. Кожата й настръхна.