Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 129

Контролната кула ни насочи към Дъгуей и получихме указания за приземяване. Въпреки онова, което ни казаха за дължината на пистата, имах чувството, че ще бъда изтръгната от седалката, докато самолетът препускаше по тармака, осветен в продължение на километри. Спирането беше толкова рязко, че не проумях как е физически възможно и се запитах дали пилотите не се упражняват.

— Пристигнахме — весело каза единият.

15.

Дъгуей беше с размерите на Роуд Айланд. В базата живееха две хиляди души. Но не видяхме нищо, защото кацнахме в пет и половина сутринта. Лоръл ни предаде на един войник, който ни качи на камион и ни закара там, където да можем да си починем и да освежим. Но нямаше време за спане. По-късно през деня самолетът отново щеше да излети и ние трябваше да сме на борда.

Луси и аз се настанихме в хотел „Антилопа“, който се намираше срещу военния клуб. Дадоха ни стая на първия етаж, с мебели от светъл дъб и син мокет. Прозорците гледаха към казармите отвъд моравата. С появата на зората лампите започнаха да светват една след друга.

— Знаеш ли, няма смисъл да се къпем, защото пак ще трябва да облечем същите мръсни дрехи — каза Луси и се изтегна на леглото си.

— Имаш право — рекох аз, докато събувах обувките си. — Имаш ли нещо против, ако угася лампата?

— Не.

В стаята стана тъмно и аз изведнъж се почувствах глупаво.

— Спомняш ли си, когато спеше при мен като малка? Понякога стояхме будни до късно. Все не искаше да заспиш и ме караше да ти прочета още една приказка. Изтощаваше ме.

— Аз пък си спомням точно обратното. Аз исках да заспя, а ти не ме оставяше на мира.

— Не е вярно. Ти беше направо влюбена в мен.

— Съвсем не. Едва издържах да спя в една стая с теб, но те съжалявах и исках да бъда мила.

В мрака прелетя възглавница, която ме удари по главата. Хвърлих я обратно. Луси скочи на леглото ми, но не знаеше какво да направи, защото вече не беше десетгодишна, пък и аз не бях Джанет. Тя стана, отново легна в леглото си и занамества възглавниците.

— Струва ми се, че си много по-добре — каза тя.

— Е, не чак много. Но ще се оправя.

— Лельо Кей, какво смяташ да правиш с Бентън? Сякаш дори вече не мислиш за него.

— Мисля. Но напоследък нещата малко излязоха от контрол, меко казано.

— Вечното извинение. Трябваше да се досетя. Цял живот го слушам.

— Но не и от мен.

— Точно това имах предвид. Е, какво ще правиш с него? Може да се ожените.

Самата мисъл за това отново ме изнерви.

— Не мисля, че мога да го направя, Луси.

— Защо?

— Може би съм си създала навици, които трудно биха се променили. От мен се изисква твърде много.

— И ти трябва да имаш свой живот.

— Така смятам и аз. Но може би животът ми няма да бъде такъв, какъвто мислят другите.

— Винаги си ми давала съвети. Може би сега е мой ред. И аз мисля, че не трябва да се омъжваш.