Читать «Необикновена зараза» онлайн - страница 127

Членовете на специалния екип на Военновъздушните сили от Чарлстън, Южна Каролина, пристигнаха точно в нула часа и тринайсет минути. Седяхме в джипа и гледахме. Командосите започнаха да проверяват твърдостта на почвата, защото онова, което щеше да се приземи, тежеше достатъчно, за да разруши дори обикновена писта. После наредиха сигнални светлини, а една жена в камуфлажно облекло разопакова бронирания автомобил с висока проходимост, включи двигателя и потегли.

— Трябва да намеря удобно място за наблюдение — каза Марино, сякаш гледаше спектакъл. — Как ще приземят голям военен самолет на такава малка нива, по дяволите?

— Мога да ти кажа някои неща — рече Луси, която винаги имаше технически обяснения. — „С-17“ е направен да се приземява с голям товар на необикновено малки писти и пространства като това. Или в пресъхнали езера. В Корея са кацали дори на магистралите.

— Пак се започна — с обичайната си ирония подхвърли Марино.

— Единственият друг самолет, който може да се приземи на такова малко пространство, е „С-130“ — продължи тя.

— Няма начин товарен самолет да кацне тук — отсече Марино.

— Е, този може.

Марино се огледа.

— Умирам от глад и бих дал цяла заплата за една бира. Ще смъкна стъклото и ще запаля цигара.

Усетих, че рейнджърът не иска да се пуши в грижливо поддържания му джип, но се страхува да го каже.

— Излез навън, Марино — рекох аз. — Чистият въздух ще ти подейства добре.

Всички слязохме от джипа, а Марино запали „Марлборо“ и всмукна дълбоко. Учените от Военния институт по заразни болести още бяха в защитно облекло и стояха настрана от другите. Бяха се събрали на неравния черен път и наблюдаваха парашутистите.

В два часа след полунощ пристигна черен плимут без опознавателни знаци и Луси хукна към колата. Видях я да разговаря с Джанет през смъкнатото стъкло от страната на шофьора. Сетне плимутът потегли.

— Връщам се — тихо каза Луси и докосна ръката ми.

— Всичко наред ли е? — попитах аз. Знаех, че животът на двете момичета е труден.

— Засега всичко е под контрол.

— Агент 007, беше много мило да дойдеш и да ни помогнеш — обади се Марино, който пушеше толкова настървено, сякаш бе настъпил последният му час.

— Знаеш ли, че е федерално нарушение да се държиш непочтително с агентите на ФБР? — попита тя. — Особено с представители на малцинствата от италиански произход.

— Искрено се надявам да си малцинство. Не искам други като теб.

— Джанет остава тук — каза Луси. — Това означава, че двамата ще трябва да работите заедно. Няма да пушиш в колата й и ако я тормозиш, смятай се за мъртъв.

— Тихо — сгълчах ги аз.

От север се чу бръмчене на самолет. Млъкнахме и се вторачихме в небето. Светлините на самолета се появиха изведнъж, тъмната му сянка се видя и шумът стана оглушителен. „С-17“ се насочи право към нас.

Имах парализиращото чувство, че съм очевидец на катастрофа и че чудовищната сива машина ще забие нос в земята. Стори ми се, че над главите ни премина ураган. Всички запушихме ушите си. Огромният колесник докосна земята. Наоколо се разхвърчаха туфи трева и буци кал. Гумите изсвириха и самолетът спря в края на нивата, която не беше голяма дори колкото футболно игрище.