Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 99

На практика плащаше същите данъци като мен, с което чистата й заплата ставаше малко под двеста и деветдесет долара. Това също беше само на теория. Петдесет и четири долара отиваха за спането — никак не беше лошо, когато стана ясно какви наеми вземат за мебелираните стаи. Дори повече от добре. После ни удържаха сто и пет долара седмично за храна. Брат Маккоу отначало ни определи сто и четиридесет долара и предложи да ни покаже документите, според които мисис Оуен, готвачката, беше плащала по десет долара дневно за храна… така че за нас двамата заплащането трябваше да бъде сто и четиридесет.

Съгласих се, че така ще бъде справедливо (след като бях видял цените в менюто на „Ронс Грил“), но само на теория. Но аз щях да се храня и в работата си, при това основното хранене за деня. Споразумяхме се върху десет долара за Маргрете и наполовина за мене.

И така, от брутна заплата петстотин двадесет и осем долара за Маргрете оставаха сто тридесет и един. Ако изобщо успееше да ги получи. Като повечето църкви, Армията на спасението едва свързваше двата края… а понякога дори не успяваше да ги свърже.

Въпреки това от седмица на седмица ние все повече се съвземахме. В края на първата седмица купихме нови обувки за Маргрете — здрави и нелоши на вид, с които се сдобихме на една разпродажба за двеста седемдесет и девет долара и деветдесет цента вместо означените триста и петдесет.

Разбира се, тя се възпротиви на идеята да купуваме обувки за нея, преди да сме купили за мен. Напомних й, че ни остават още над сто долара и че следващата седмица ще можем да купим обувки и за мен, и я помолих да прибере парите, за да не се изкуша да ги похарча. Тя се нацупи, но се съгласи.

Следващия понеделник купихме обувките — по-евтини дори от нейните — от армейските запаси. Здрави и удобни, при това щяха да надживеят всяко обущарско изделие, купено от обикновен магазин. (Щях да мисля за нещо по-официално, след като оправех други неотложни неща. Най-сигурният начин да преосмислиш ценностите е да стигнеш до просяшка тояга.) После отидохме в магазина за ширпотреба „Добра воля“ и купихме рокля и летен костюм за Маргрете и дочени панталони за мене.

Маргрете искаше да ми купи още дрехи — оставаха ни близо шестдесет долара — но аз се възпротивих.

— Защо, Алек? Ти също имаш нужда от дрехи… само че похарчихме почти всичко, което беше спестил, за мен. Не е честно.

— Похарчихме ги за това, за което трябваше — отвърнах аз. — След седмица, ако госпожа Оуен се върне навреме, ти ще останеш без работа и ще трябва да заминем. Мисля, че се налага да го направим. Да запазим това, което сме спестили, за автобусни билети.

— Къде ще идем, скъпи?

— В Канзас. Този свят е чужд и за двама ни, и в същото време ни е познат — същият език, същата география, отчасти и историята. Тук аз съм един мияч на чинии, който не е в състояние да те издържа. Но аз съм сигурен, че Канзас — тукашният Канзас — ще прилича достатъчно на онзи Канзас, в който съм роден, за да мога по-добре да се приспособя.

— Където и да идеш, аз съм с тебе, любими.