Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 88

Щях да опитам още веднъж, но не хранех особени надежди. Вече знаех, че този свят е чужд и на Греъм, и на Хергеншаймър. Откъде бях сигурен в това? Преди да стигнем Ногалес нямах никакви данни, но тук, в граничния арест, имаше… (дръжте се да не паднете!) ТЕЛЕВИЗОР! Красив голям сандък с прозорец от едната страна и в него живи изображения на хора… а отвътре излизаха звуци, докато тези измислени хора разговаряха!

Вие или притежавате такова изобретение, свикнали сте с него и го приемате за даденост, или живеете в свят, в който то не съществува. Тогава няма начин да ми повярвате. От мен да знаете — аз бях принуден да повярвам в съвсем невероятни неща. Такова изобретение има. Има и свят, където то е нещо толкова обичайно, колкото е например велосипедът, и се нарича телевизия, а понякога му казват ТиВи или „теле“, та дори и „идиотска кутия“… и ако разберете за какви цели се използва понякога това велико чудо, ще ви стане ясен смисълът на последното определение.

Ако някога попаднете без пукната пара в чужд град и няма към кого да се обърнете, а не горите от желание да търсите съдействието на полицията или да ви цапардосат с нещо по главата, има само един начин да решите бързо проблема. Обикновено решението се намира някъде из крайните квартали, в непосредствена близост до вертепите.

Армията на спасението.

Щом се добрах до телефонен указател, вече нямах никакъв проблем да открия адреса на мисията (трябваше ми малко повече време да разпозная телефонния апарат, когато попаднах на такъв. Едно предупреждение към пътешествениците в други светове — най-дребните промени понякога са по-объркващи от значимите.)

Двадесет минути по-късно, след като се заблудихме само веднъж, двамата с Маргрете стигнахме мисията. Отвън на тротоара четирима от питомците бяха събрали тълпа слушатели. Те се опитваха да изсвирят „Скалите на времето“ — с валдхорна, барабан и две дайрета — и се справяха нелошо, но им липсваше баритон и аз почти се изкуших да се присъединя към тях.

Но когато между нас и мисията оставаха само няколко постройки, Маргрете спря и ме дръпна за ръкава.

— Алек… Нужно ли е?

— Как така? Какво има, скъпа? Мислех, че сме се разбрали.

— Не, сър. Вие просто ми наредихте.

— Хм… Може и така да е. Не искаш ли да идем при Армията на спасението?

Тя пое дълбоко дъх и шумно издиша.

— Алек… Не съм стъпвала в храм, откакто… откакто напуснах лютеранската църква. Да вляза сега… Мисля, че ще бъде грях.

(Боже Господи, какво да правя с това дете? Тя е вероотстъпничка не защото е варварка… а защото принципите й са по-строги дори от Твоите. Насочи ме, моля те, и го направи бързо!)

— Мила моя, ако наистина го чувстваш като грях, няма да го правим. Само ми кажи как да постъпим — моите идеи се изчерпаха.

— Ами… Алек, може би тук има и други организации, към които може да се обърне човек, изпаднал в нужда?

— Без съмнение. В град като този римо-католическата църква не може да не разполага с повече от един приют. Трябва да има и други протестантски църкви. Също и еврейска. Освен това…

— Мислех си за организации, които не са свързани с църквата.