Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 7
Робърт Хайнлайн
Той се метна на седалката, викна: „О’кей, шефе! Merci bien! Au ’voir!“4 и потегли.
Нямаше какво да се прави — изкачих трапа на странния кораб, за да разбера, ако е възможно, какво е станало с „Конге Кнут“. Когато стъпих на борда, корабният старшина, наблюдаващ трапа, ми отдаде чест и се обърна към мене с думите:
— Добър ден, сър. Господин Греъм, господин Нилсен остави един пакет за вас. Един момент…
Той вдигна капака на писалището си и извади дебел кафяв плик.
— Заповядайте, сър.
На плика беше написано: „А. Л. Греъм, каюта С 109“. Отворих го и намерих вътре доста протрит портфейл.
— Наред ли е всичко, господине?
— Да, благодаря. Ще кажете ли на господин Нилсен, че съм го получил? И му предайте моите благодарности.
— Разбира се, сър.
Забелязах, че тази палуба беше D — четвъртата, и се качих на горната, за да потърся каюта С 109.
Нещо не беше съвсем наред. Изобщо не се казвам Греъм.
II
Каквото е станало, това е, което ще стане;
И каквото е било извършено, това е,
което ще се извърши;
И няма нищо ново под слънцето.
Слава Богу, на всички кораби се използва лесна за проумяване система за номериране. Каюта първа класа С 109 беше точно там, където очаквах да я открия — на палуба С, в предната й част откъм десния борд, между каюти С 107 и С 111. Натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена. Явно господин Греъм се бе вслушвал в предупрежденията на домакин-касиера за предпазливостта, особено когато корабът е спрял в поредното пристанище.
Казах си мрачно, че ключът трябва да е из джобовете по панталона на Греъм. Но къде ли беше самият той? Дали ей сега щеше да ме завари как се мотая пред вратата на неговата каюта? Или точно в този миг се опитваше да отвори вратата на моята?
Винаги има нищожна вероятност, че ключ може да пасне и на брава, за която не е направен. В джоба ми беше ключът от моята каюта на „Конге Кнут“. Опитах с него.
Е, струваше си, макар и да не ми провървя. Стоях и се чудех дали не е по-добре да припадна от отчаяние, когато чух приятен глас зад гърба си:
— Господин Греъм!
Млада хубава жена в униформа на прислужница… тоест на камериерка. Дойде при мен, избра един от резервните ключове, окачени във връзка на колана й, и ми отвори. През това време бърбореше:
— Маргрете ме помоли да ви чакам. Каза, че сте си оставил ключа на бюрото в каютата. Не го взела, но заръча да внимавам и когато се появите, да ви отключа.
— Много мило, госпожице…
— Аз съм Астрид. Грижа се за същите каюти като Маргрете, само че по левия борд на тази палуба. Често си услужваме. — Тя ми отвори вратата. — Желаете ли още нещо, господине?
Благодарих й и момичето отмина по палубата. Заключих, сложих резето, рухнах в близкото кресло и най-после си позволих да се разтреперя.
След десетина минути станах, отидох в банята и си измих лицето и очите със студена вода. Нито реших някой от проблемите си, нито дори намерих душевен покой, но поне нервите ми не плющяха като флаг на силен вятър. Сдържах се с цялата сила на волята си, откакто започнах да подозирам, че нещо страшно се е объркало, откакто… Всъщност откога? От момента на онова пълно вцепенение в огнения трап ли? Или стана по-късно? Е, поне със сигурност стана, щом се уверих с очите си, че един кораб с водоизместимост двадесет хиляди тона се пъчи на мястото на съвсем друг.
