Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 5

Може би изобщо нямаше такива думи. Вече не си чувствах краката, коленете ми се прегъваха…

— По-добре ли сте, господин Греъм?

Лежах на тревата и виждах нечий дружелюбен лик, надвесен над мене.

— Май че да — отвърнах. — Какво стана? Преминах ли го?

— Разбира се, че го преминахте. Беше чудесно. Само дето точно накрая изгубихте съзнание. Ние стояхме на ръба и ви измъкнахме преди да паднете. Вие трябва да ми кажете какво стана. Може би сте вдъхнали дима?

— Възможно е. Обгорен ли съм?

— Не. Е, може на левия крак да ви се е надул мехур, но иначе се представихте блестящо. Само този припадък, който сигурно е причинен от дима…

— Предполагам. — Седнах с негова помощ. — Можете ли да ми подадете обувките и чорапите? А къде са се дянали останалите?

— Автобусът замина. Главният жрец премери пулса ви и провери дишането, но не позволи на никой от останалите да ви безпокои. Ако насила събудите някого, докато духът му още блуждае наоколо, духът може да не се върне в тялото му. Той вярва в това и никой не се осмелява да спори с него.

— И аз няма да споря — чувствам се чудесно, отпочинал съм. Само че как ще се върна на кораба?

Петте мили тропически рай биха се сторили скучни на пешеходеца още след първата миля. Особено като се има предвид, че краката ми май бяха малко поотекли, за което впрочем си имаха достатъчно добро извинение.

— Автобусът ще се върне, за да закара местните хора до лодката, с която ще се върнат на острова си, после би могъл да ви откара до вашия кораб. Има обаче по-добро решение. Братовчед ми има автомобил. Той ще ви закара.

— Добре. А колко ще ми вземе?

Такситата в Полинезия са нещо страховито, особено когато зависите изцяло от милосърдието на шофьора, което напълно липсва. Аз обаче прецених, че мога да си позволя да ме оберат най-безцеремонно, тъй като без съмнение щях да изляза с печалба от това весело приключение. Триста долара, без цената на таксито. Взех шапката си.

— А къде ми е портфейлът?

— Портфейлът ви?

— Точно така. Портмонето. Оставих го в шапката. Къде е? Никак не е смешно, парите ми бяха в него. И билетите.

— Парите ли? О! Votre portefeuille². Извинете, английският ми не е толкова добър. Офицерът от вашия кораб, организаторът, се погрижи за него.

— Много мило от негова страна. Само че как ще платя на братовчед ви? Нямам у себе си нито франк.

Оказа се, че и това е уредено. Водачът от кораба, след като преценил, че загрижеността му за моя портфейл ще ме остави с вързани ръце, платил предварително пътя ми до пристанището. Моят приятел канака ме заведе до колата на братовчед си и ме представи — без особен успех, тъй като познанията на братовчеда по английски се ограничаваха с „О’кей, шефе!“, а името му така си и остана загадка за мен.

Автомобилът представляваше истински триумф на човешката изобретателност, чудо от тел за балиране и юнашко доверие. Потеглихме с пълна скорост към пристанището, като плашехме пилците по пътя и с лекота изпреварвахме новородените козлета. Това не ми правеше никакво впечатление, тъй като все още не можех да се опомня от нещо, което се беше случило точно преди да потеглим. Местните жители чакаха автобусът да се върне. Минахме право през тях или поне се опитахме. Там добре ме нацелуваха. Целуваха ме всички. Вече познавах полинезийския навик да целуват тогава, когато ние просто стискаме ръка, но ми се случваше за пръв път.