Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 37
Робърт Хайнлайн
Без да я пускам, аз попитах:
— Какво има? Знам, че можеш да целуваш и по-хубаво. Да не би дъхът ми да мирише?
Тя отговори приглушено:
— Господин Греъм, мисля, че е най-добре да прекратим тази история.
— Значи съм „господин Греъм“? Какво съм направил, Маргрете?
— Нищо не сте направил!
— Но тогава… Ти плачеш, мила?
— Извинявайте. Не исках.
Извадих носната си кърпа, изтрих сълзите й и нежно я уверих:
— Не съм искал да те нараня. Трябва да ми кажеш какво не е наред, за да мога да го поправя.
— Ако вие не знаете, сър, не виждам как бих могла да ви го обясня.
— Защо не опиташ? Моля те! (Дали пък причината не беше в месечното неразположение, което така изнервя жените?)
— Ами… Господин Греъм, знам, че това не би могло да продължи след като пътуването свърши — аз и не съм разчитала на друго, повярвайте ми. Предполагам, че за мен е по-важно, отколкото за вас. Но никога не съм мислила, че просто ще сложите точка без каквито и да било обяснения — преди да му е дошло времето…
— Маргрете… наистина не разбирам.
— Много добре разбирате!
— Не, не разбирам.
— А би трябвало. Това са вече единадесет дни! Всяка вечер ви задавам един и същ въпрос и вие всяка вечер ме отблъсквате! Господин Греъм, имате ли намерение някога пак да ме помолите да се върна по-късно?
— О, това ли било! Маргрете…
— Да, сър?
— Аз не съм Греъм.
— Сър?
— Казвам се Хергеншаймър. Точно преди единадесет дни аз те видях за пръв път в живота си. Съжалявам. Ужасно съжалявам, но това е самата истина.
VII
Но моля ви, погледнете ме;
ще говоря ли лъжа пред вашето лице?
Маргрете не е само сладка утеха, тя е и разумен зрял човек. Нито веднъж не възкликна изненадано, не се опита да ме уличи в лъжа, нито заяви: „О, не! Не мога да повярвам!“ След казаното от мен тя не произнесе нито дума, почака малко, после промълви:
— Не разбирам.
— Аз също не разбирам — признах си. — Нещо е станало, когато минах през огнената яма. Светът се е променил. Този кораб… — блъснах с юмрук стената на каютата — това не е корабът, на който пътувах преди. И хората ме наричат „Греъм“, когато аз много добре знам, че се казвам Александър Хергеншаймър. Но работата не е само в мен и в кораба — целият свят се е променил. Историята. Държавите. Тук няма въздушни кораби…
— Какво е това „въздушни кораби“, Алек?
— Ами… дето летят във въздуха като балоните. Всъщност са един вид балони. Само че се движат много бързо, с над сто възела.
Тя сериозно се замисли.
— Мисля, че е малко страшничко.
— Нищо подобно. Това е най-добрият начин за пътуване. Аз самият долетях дотук с един от тях, „Граф фон Цепелин“ от Североамериканските въздушни линии. Но в този свят няма въздушни кораби. Това окончателно ме убеди, че съм попаднал в друг свят и че не става дума за някаква хитроумна мистификация, чиято жертва съм. Пътуването по въздуха е толкова съществена част от икономиката на света, който познавам, че отсъствието му би променило всичко. Да вземем… Слушай, ти вярваш ли ми?
Тя изрече бавно и предпазливо:
— Вярвам, че ми казваш истината — такава, каквато я виждаш ти. Но за мен е съвсем различна.
