Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 35

Никога не влизах в басейна. Не бях никак сигурен как точно е плувал Греъм, ако изобщо е плувал, пък и след „спасяването“ ми не исках да демонстрирам смущаващи ума плувни умения. Освен това, макар вече да бях посвикнал (и донякъде да се наслаждавах) на голотата, която в предишния живот ме шокираше, ентусиазмът ме напускаше при мисълта, че ще се появя гол в компания.

И понеже нищо друго не ми оставаше, прогоних мистерията с гадняра и телохранителите му от съзнанието си.

Същото важеше и за онази най-чудна от всички загадки — кой съм и как съм се озовал тук. Нищо не можеше да се направи, затова най-добре да спра да се тормозя с нея. Като поразмислих, стигнах до извода, че се намирам в същото положение като всяко човешко същество — ние не знаем нито кои сме, нито откъде сме и каква е целта на съществуването ни. Моята дилема просто беше по-свежа, но не и по-различна.

Едно нещо (и може би единственото), което научих в семинарията, беше умението да наблюдавам спокойно вечната загадка на живота, без да се измъчвам от безсилието си да я разреша. Истинските свещеници и проповедници са лишени от утехата на религията и вместо това са принудени да се задоволят с трънения венец на философията. Аз никога не съм имал склонност към метафизика, обаче твърдо съм усвоил правилото да не се тревожа за онова, което е извън контрола ми.

Прекарвах много време в библиотеката или излегнат в някой шезлонг на палубата с книга в ръка и с всеки изминат ден научавах повече за този свят и се чувствах все повече у дома си. Тези щастливи златни дни са отлетели завинаги като детски сън.

И всеки ден Маргрете беше до мен.

Чувствах се като хлапак, попаднал за пръв път във властта на ученическата любов.

Това беше странен роман. Не можехме да говорим за любов. Или поне аз не можех, а тя не го правеше. Всеки ден тя ми прислужваше (както и на останалите пътници)… и се грижеше за мен като майчица (а може би и за останалите? Не мисля… но всъщност откъде да знам?). Отношенията ни бяха близки, но не интимни. Всеки ден, за няколкото мига, докато й „плащах“, че ми е завързала папийонката, аз я чувствах като своя безкрайно нежна и необуздано страстна любима.

Но само тогава.

През останалото време бях „господин Греъм“ и тя се обръщаше към мен със „сър“ — най-приятелски, но не и влюбено. Тя обичаше да бъбри, застанала край отворената врата, и често ми разправяше корабните клюки. Поведението й обаче си оставаше като на съвършено школувана камериерка. Малка поправка: на съвестно изпълняващ задълженията си член на екипажа, натоварен със задачата да обслужва гостите. Всеки ден научавах по нещо за нея. В моите очи тя нямаше никакви недостатъци.

Денят ми започваше с Маргрете — обикновено я срещах в коридора, отивайки на закуска, или я зървах през отворената врата на някоя каюта, докато я оправяше… Обикновено следваше само кратко „Добро утро, Маргрете!“ и „Добро утро, господин Греъм!“, но за мен слънцето изгряваше едва тогава.