Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 34

— Пакета!

Въздъхнах.

— Бедни ми стари глупако, запънал си се като магаре на мост! Това вече го чух. Какъв пакет? Какво има в него?

Той се поколеба.

— Пари.

— Интересно… Колко пари?

Този път той се колеба двойно по-дълго. Прекъснах колебанията му:

— Ако не знаеш за какви пари става дума, ще ти дам няколко франка за бира и ще те изпратя по живо по здраво. Това ли искаш? Два франка?

За човек, който е само кожа и кости, високото кръвно е вредно. Той едва успя да изрече:

— Американски долари. Един милион.

Изсмях се в лицето му.

— Кое те кара да мислиш, че имам толкова пари? И ако имам, за какъв дявол да ги давам на тебе? Откъде да знам, че точно ти трябва да ги получиш?

— Човече, ти си откачил! Много добре знаеш кой съм!

— Докажи го. В погледа ти има нещо подозрително, пък и гласът ти звучи различно. Мисля, че си самозванец.

— Самозванец ли?

— Точно така. Измамник. Мошеник. Фалшификатор.

Той яростно изруга — на френски, предполагам. Каквото и да беше, сигурен съм, че не съдържаше комплименти по мой адрес. Аз се порових в паметта си и прилежно и с чувство повторих фразата, която бях чул предната вечер от онази дама — фраза, която накара съпруга й да каже, че твърде много се тревожи. Тя съвсем не беше на място, но исках просто да го ядосам.

Явно успях. Той вдигна ръка. Сграбчих го за китката, направих крачка назад и се стоварих в басейна, повличайки го след себе си. Вече във водата, аз изкрещях:

— Помощ!

Двамата пляскахме с ръце и крака, докато успях да го докопам здраво и да се подам над водата, натискайки го надолу.

— Помощ! Давят ме!

Докато се боричкахме, отново се озовахме под водата. Всеки път, когато главата ми се показваше отгоре, аз виках за помощ. В момента, в който помощта пристигна, аз се отпуснах и изгубих свяст.

Дойдох на себе си, когато започнаха да ми правят изкуствено дишане уста в уста. В този миг изпухтях и отворих очи.

— Къде съм?

— Опомни се — каза някой. — Нищо му няма.

Огледах се. Лежах проснат по гръб край басейна. Някой много професионално ме беше измъкнал от водата — усещах лявата си ръка почти изкълчена. Независимо от това се чувствах чудесно.

— Къде е? Онзи, който ме блъсна.

— Замина си.

Познах гласа и обърнах глава натам. Беше моят приятел господин Хендерсон, касиерът.

— Замина ли си?

Така приключи тази история. Моят посетител с муцуна на плъх се беше измъкнал веднага, щом ме извадиха, и си беше плюл на петите. По времето, когато съживяването ми приключваше, гаднярът и телохранителите му отдавна вече си бяха заминали.

Мистър Хендерсън ме накара да лежа кротко до идването на корабния лекар. Той ме преслуша и заяви, че всичко е наред. Изрекох няколко дребни лъжи и няколко полуистини, останалото беше недомлъвки. През това време бяха прибрали трапа и скоро гръмкият вой на сирената извести, че сме напуснали пристанището.

Не намерих за нужно да съобщавам комуто и да било, че съм играл в училище водна топка.

Последвалите дни бяха изпълнени с онази сладост, която има гроздето, зреещо по склоновете на действащ вулкан.

Успях да се запозная (още веднъж) със съседите си по маса, без някой да заподозре, че съм самозванец. Научавах имената им, като изчаквах някой да се обърне към друг, запомнях ги и по-късно ги използвах. Всички бяха любезни с мен — нали не бях последният човек на масата, а стар вълк, заемал това място от самото начало на пътуването! Освен това преминаването през огъня ме бе направило ако не герой, то поне знаменитост.