Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 21

Барабани…

Това в главата ми не бяха никакви барабани, а пулсацията на най-жестокото главоболие в живота ми. Защо, по дяволите, им позволих…

На кого си позволил? Ти сам си го направи, приятелче.

Да, но…

Да, но…! Пак „Да, но…“! Цял живот все едно и също. Кога най-сетне ще станеш човек и ще се научиш да поемаш отговорност за собствения си живот и за всичко, което става с тебе?

Да, но този път вината не беше моя! Аз не съм А. Л. Греъм. Това име не е мое. И корабът не е моят.

Не е ли? И ти не си Греъм?

Разбира се, че не…

Седнах в леглото и се опитах да се отърся от кошмара. И сядането беше грешка. Главата ми не падна в скута, но към блъскането на тъпаните в черепа ми се прибави и пронизваща болка в основата на врата. Единственото ми облекло беше черен официален панталон и се намирах в чужда стая, която бавно се люлееше.

Панталонът на Греъм. Стаята на Греъм. А това непрестанно лениво люшкане идваше от движението на кораб без стабилизатори.

Никакъв сън. А ако беше сън, то аз не бях в състояние да се отърся от него. Устата ми беше пресъхнала, краката отказваха да ми служат. Целият бях покрит с изсъхнала пот, която на места още лепнеше. А подмишниците ми… Тръпки ме побиват, като си спомня!

Имах нужда някой да излее кофа луга в устата ми.

Сега вече си спомних всичко. Или почти всичко. Огнената яма. Туземците. Пилците, които се пръскаха по шосето пред нас. Кораба, който и беше, и не беше моят. Маргрете…

Маргрете!

„Гърдите ти са като две сърнета — цяла си хубост, любима моя!“

Маргрете сред танцьорите, с гръд, не по-малко разголена от краката. Маргрете, танцуваща с оня гнусен канака, разтърсваща тези…

Чудно ли е, че се напих!

Я стига, приятел! Ти и преди това си беше пиян. И нямаше да имаш нищо против онова туземче, ако беше на неговото място. Ти самият искаше да танцуваш с нея. Да, ама не можеш.

Танцът е клопка на Сатаната.

А не ти ли се искаше да можеш?

„… като две сърнета“! Искаше ми се, и още как!

Чу се леко почукване, после дрънкане на ключове. Маргрете надникна през вратата.

— Буден ли сте? Чудесно.

Тя влезе в стаята с поднос, затвори вратата и се приближи към мен.

— Пийте.

— Какво е това?

— Най-вече доматен сок. Не спорете, изпийте го!

— Май няма да мога.

— Можете, и още как! Трябва. Хайде!

Помирисах го и отпих малка глътка. За мое учудване не ми се повдигна. Отпих още малко. Само лека конвулсия, питието се плъзна спокойно и плавно в стомаха ми. Маргрете ми подаде две таблетки.

— Изпийте ги. Доматеният сок ще ви помогне да ги преглътнете.

— Не пия лекарства.

Тя въздъхна и промърмори нещо, което не разбрах. Не беше на английски или поне не приличаше.

— Какво каза?

— Нещо, което казваше баба ми, когато дядо се опитваше да спори с нея. Мистър Греъм, вземете хапчетата. Това е обикновен аспирин и вие имате нужда от него. Ако продължавате да ми пречите, спирам с опитите да ви помогна. Аз ще ви… ще си разменя мястото с Астрид, така да знаете!