Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 20
Робърт Хайнлайн
И на сцената изпърхаха още цяла дузина танцьорки. Само че не бяха полинезийки, макар и да носеха местното облекло — плетени от трева полички, огърлици, цвете в косата… и нищо друго. Вместо тъмнокафява, кожата им беше съвсем бяла. Повечето бяха русокоси, имаше и две рижи.
Длъжен съм да изтъкна, че за мен имаше разлика. Вече бях готов да се примиря, че полинезийските жени са прилично и дори скромно облечени — съгласно местните обичаи. Нима още непознаващата дрехите прамайка Ева не е била невинна преди грехопадението?
Белите жени обаче са смущаваща гледка в премяна от Южните морета.
Това обаче не ме възпря да не откъсна поглед от танцьорките. Забелязах с изумление, че тези момичета изпълняваха сложните и бързи движения със същата вещина (поне за моето неопитно око). Споделих учудването си с капитана и той прихна.
— Които са били с нас и преди, се упражняват непрекъснато. Направиха си трупичката още преди да отплаваме от Сан Диего.
Вече разпознах едно от момичетата — Астрид, милата млада жена, която отключи „моята“ каюта. И се сетих защо и кога са репетирали заедно — бяха от екипажа на кораба. Загледах я или по-скоро я зяпнах с раздразнено любопитство. Тя долови погледа ми и се усмихна. И като недодялан селяндур, вместо да й отвърна с усмивка, аз се извърнах и дори почервенях целия. Опитах да прикрия смущението си с голяма глътка от чашата, която незнайно как се бе озовала в едната ми ръка.
Единият от канаките изскочи вихрено пред белите момичета и издърпа някоя от тях за танц на двойка. О, спасение на душата ми, беше Маргрете!
Задавих се, просто дъх не можех да си поема. Пред очите ми беше най-ослепителната красота, която бях съзирал през живота си.
„Ето, хубава си, любима моя; ето хубава си;
очите ти под къдрите са гълъбови;
косите ти са като стадо кози
слизащи от Галаадската планина.
Пъпът ти е обла чаша, в която не липсва подправено вино;
коремът ти е житен сноп, обкичен с лилии.
Двете ти гърди са като две сърнета близнета.
Цяла си хубост, любима моя, и нищо не те грози.“
5
IV
Тъй не из праха излиза скръбта
и не из земята изниква злочестието;
ала човек се ражда, за да страда,
както искрите — за да летят нагоре.
Бавно дойдох на себе си и изпитах желание това да не се е случвало. Бях във властта на някакъв ужасяващ кошмар. Зажумях, за да избягам от светлината и се опитах отново да заспя.
В главата ми думкаха туземски барабани. Опитах се да ги прогоня, запушвайки уши.
Блъскането се усили.
Отказах се. Отворих очи и повдигнах главата си. Грешка — стомахът ми се разбунтува, а ушите ми забучаха. Не можех да фокусирам погледа си, а и тези пъклени барабани ми пръскаха черепа.
Най-сетне успях да съсредоточа погледа си, макар да виждах малко мътно. Огледах се наоколо и установих, че се намирам в нечия чужда стая, проснат полуоблечен на леглото.
Сега започнах да си припомням някои неща. Вечеринка на борда. Алкохол в огромни количества. Шум. Голота. Капитанът в пола от треви усърдно подскача, а оркестърът се мъчи да се нагоди към ритъма му. Някои от пътничките са облечени в също такива полички, а някои и още по-леко. Трещене на бамбук, думкане на барабани.
