Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 197
Робърт Хайнлайн
— Известиха ме, че няма да се връщаш тук, скъпи.
Установих отново, че в компанията на ангели (макар и паднали този път) мога да летя. Изхвърчахме направо през балкона, обиколихме „Сан Суси Шератон“, прекосихме площада и кацнахме на терасата, която опасваше третия етаж на Двореца. Минахме през няколко коридора и се изкачихме по стълби, чиито стъпала бяха твърде стръмни за хора. Веднъж се препънах и един от придружителите ме хвана да не падна, но нищо не каза. И двамата мълчаха през цялото време.
Пред нас се отвори сложно украсена бронзова порта. Побутнаха ме да вляза.
И Го видях.
Мрачна задимена зала, с наредени от двете страни въоръжени стражи, а отсреща — трон, на който седеше някакво същество, поне двойно по-едро от човек. И изглеждаше точно както рисуват дяволите на картинка. Опашката, рогата, свирепите очи, тризъбецът вместо жезъл, отблясъци от светилници по тъмночервената кожа, под която играеха могъщи мускули. Напомних си, че Царят на лъжите може да приеме какъвто образ пожелае. Вероятно искаше да ме сплаши.
Гласът му отекна като грохот от рухнала сграда:
— Ела по-наблизо, Свети Алек.
ХХVI
Станах брат на чакалите
и приятел на камилските птици.
Тръгнах по стъпалата към трона. Отново ми се видяха твърде високи и широки, а вече нямаше кой да ме крепи, ако залитна. Бях принуден едва ли не да катеря с пълзене проклетата стълба, а сатаната се взираше в мен отвисоко, ухилен присмехулно. Отвсякъде се разнасяше погребална музика — малко напомняше за някоя творба на Вагнер, но не я познах. Мисля, че имаше и твърде ниски, недоловими от ухото звуци, които карат кучетата да вият, конете да цвилят диво, а хората — да мислят за бягство или самоубийство.
А стълбата все се проточваше в далечината.
Преди да тръгна, не премерих на око дължината й, но май имаше само трийсетина стъпала. След като пълзях по нея няколко минути, най-после се усетих, че изобщо не съм се изкачил. Ами да, Царят на лъжите!
Спрях и зачаках.
Скоро боботещият глас попита:
— Какво те затруднява, Свети Александре?
— Нищо особено. Просто Вие сте го замислил така. Ако наистина искате да дойда при Вас, ще спрете шегичките за малко. Дотогава няма смисъл да вървя по подвижни пясъци.
— Значи си въобразяваш, че го правя аз, при това нарочно?
— Убеден съм. Играете си на котка и мишка с мен.
— Опитваш се да ме злепоставиш пред моите достойни съратници?
— Не, Ваше величество. Вие сам го правите.
— Аха… Не съзнаваш ли, че мога да те смажа, както си се изпъчил пред мен?
— Ваше величество, аз съм изцяло във властта Ви, откакто влязох във Вашето царство. Какво искате от мен? Да продължа ли нагоре по тази безкрайна стълба?
— Да.
Изведнъж стъпалата престанаха да се умножават и се снишиха до съвсем удобни за мен размери. Добрах се до сатаната… по-точно — до копитата му. И тази близост се оказа твърде неприятна. Той не само ме ужасяваше до вцепенение, но и смърдеше! На стари боклукчийски кофи, на гнило месо, на сяра, на задушни стаи и газове от болни черва… и на още по-лоши неща. Казах си непреклонно: „Алек Хергеншаймър, не си позволявай да повърнеш и така да се лишиш от последния шанс да намериш Марга! Стегни се!“
