Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 193

— Тъй ли? Значи имаш доста развинтено въображение.

— Ами! Нищо особено. Просто съм си разгонена. Едва ли знаеш колко натясно е притисната една монахиня. Тя е Христова невяста. Значи дори ако помисли за радостите на секса, става невярна съпруга в най-ужасния смисъл на думата.

— Брей, да му се не види… Пат, съвсем наскоро срещнах две монахини в рая. Видяха ми се жизнени жени, особено едната. Ама бяха попаднали на небесата.

— Не виждам защо не. Повечето монахини редовно си изповядват греховете и получават опрощение. И обикновено умират сред Христовото си семейство, а си имат подръка капелан или изповедник. Получават си последното причастие и прошка, после се понасят стремглаво към рая, чистички като луксозно сапунче. Не и аз! — Тя се ухили. — Търпя си наказанието за греховете и се наслаждавам на всяка порочна минутка! Умрях девствена през 1918-та, по време на голямата грипна епидемия. Хората падаха като мухи и никой свещеник не успя да стигне до мен навреме, за да ми утъпче пътя към рая. И попаднах тук. Щом минаха хилядата години, през които чиракувах…

— Задръж малко! Умряла си през 1918-та ли?

— Точно така. Родена през 1878-ма, починала на четиридесетия си рожден ден. Повече ли ще ти харесам, ако си изглеждам на тогавашните годинки? Мога и това, да знаеш.

— Не, изглеждаш страхотно. Прекрасна си.

— Де да знам. Някои мъже… Доста разпалени майколюбци се мотаят тук, а повечето изобщо не са имали шанс да си задоволят перверзията приживе. Този номер е от най-лесните. Просто ще те подтикна към самохипноза и ще извлека от тебе всички необходими данни. Скоро ще имам външността на майка ти и нейния глас. И ще ти мириша като нея. Аз обаче съм ти на разположение така, както майка ти никога не е била. Мога…

— Пати, че аз дори мразех майка си!

— Виж ти… Това не ти ли създаде проблеми при Страшния съд?

— Не. Това го няма в правилата. Библията изисква да почиташ майка си и баща си. Няма нито дума за задължение и да ги обичаш. О, почитах я и още как! Държах нейна снимка в рамка на бюрото си. Пишех й всяка седмица. Обаждах се да й честитя рождените дни. Отбивах се да я видя при всеки удобен случай. Слушах търпеливо вечните й натяквания и отровните й клюки за нейните приятелки. Никога не съм й възразявал. Плащах й болничните сметки. И я изпроводих в последния път до гроба. Но не плаках. Тя не ме обичаше и аз й отвръщах със същото. Стига сме приказвали за майка ми! Пат, зададох ти въпрос, а ти веднага избяга от темата.

— Извинявай, миличък. Ей, виж какво си намерих!

— Не ми се изплъзвай пак. Дръж го топъл, докато ми отговаряш. Спомена за някакво хилядагодишно чиракуване.

— Е, и?

— Освен това си умряла през 1918 година. Тръбният зов прозвуча през 1994-та. Знам, защото бях жив свидетел и участник. Значи са минали само седемдесет и шест години от смъртта ти. За мен Страшният съд беше преди броени дни, хайде нека е месец. Нещо обаче ми подсказа, че трябва да е било преди седем години. И пак не достигат поне още деветстотин. Аз не съм дух, а жив човек. И не съм Матусаил.