Читать «Спечели облог за Сатаната» онлайн - страница 181

— О, благодаря ви за вниманието, сестро! — отвърнах й. — Много мило. Наистина имам нужда от помощ и се надявам да я получа. Аз съм Александър Хергеншаймър и се опитвам да открия съпругата си. Нали тук трябва да се обърна с молбата си? От новодошлите съм и не всичко ми е ясно.

— Да, Свети Александре, дошъл сте където трябва. Искате да се срещнете със Свети Петър, нали?

— Ще се радвам да му изкажа уважението си, стига да не е прекалено зает.

— Свети отче, аз съм уверена, че и той желае да говори с вас. Нека уведомя старшата сестра. — Тя хвана висящото до броеницата разпятие и май му прошепна нещо. После вдигна поглед към мен. — Свети Александре, фамилията ви „ХЕРГЕНШАЙМЪР“ ли се пише?

— Точно така, сестро.

Тя пак си побъбри с разпятието, а на мен обясни:

— Сестра Мери Джеймс е секретарка на Свети Петър. Аз съм нейна помощничка, очи и уши. — Усмихна ми се. — Казвам се сестра Мари-Роз.

— Много ми е приятно да се запознаем. Разкажете ми нещо за себе си. От кой орден сте?

— Доминиканка съм, свети отче. Приживе бях административна директорка на болница във Франкфурт, Германия. Тук никой няма нужда от милосърдните ми грижи, затова се захванах с тази работа. Обичам да виждам повече хора. А сега бихте ли ме последвал?

Множеството ни правеше път, но не знам дали от уважение към монахинята или заради пищния ми нимб. Сестра Мари-Роз ме отведе до по-малка врата без никакви надписи и отвори, без да почука. Озовах се в кабинета на нейната началничка сестра Мери Джеймс. Оказа се висока жена — колкото мен — и много хубава. Дали пък не е по-правилно да я нарека „красива“? Изглеждаше по-млада от помощничката си… но знае ли човек поначало на колко години е една монахиня? Седеше зад отрупано с хартии бюро, а на масичка отстрани имаше старомодна пишеща машина „Ъндъруд“. Побърза да се изправи с лице към мен и направи същия чудноват поклон като сестра Мари-Роз.

— Добре дошъл, Свети Александре! За нас е чест да ни посетите. Свети Петър ще ви приеме скоро. Седнете, моля ви. Да ви предложа ли нещо освежително? Чаша вино? Или кока-кола?

— А, една кока-кола добре ще ми дойде! Не съм пил, откакто напуснах Земята.

— Ей сегичка. — Тя се засмя. — Ще ви издам една тайна. Кока-колата е единственият порок на Свети Петър. Затова винаги имаме, при това ледена.

Някъде от въздуха над бюрото й прозвуча силен, плътен баритон, точно както си представям гласа на добрия проповедник. Напомни ми за брат Барнаби „Библията“, благословен да е.

— Чух те. Нека си пие колата при мен. Вече се освободих.

— Шефе, ти пак ли подслушваше?

— Не ставай нахална, момиче. Донеси една кока-кола и за мен.

Свети Петър бе станал и вървеше към вратата с протегната за поздрав ръка, когато влязох. По църковна история ни учеха, че бил на около деветдесет години, когато умрял. Или когато го екзекутирали (дали пък не бил разпънат на кръст?) от римляните. (Занаятът на проповедника винаги е бил рискован, но в епохата на Петър трябва да е бил безопасен колкото и работата на сержант-командос по време на война.)